Страници

сряда, 27 юни 2018 г.

Етиопия, която промени живота ми

За втори път бях в Етиопия, този път с Ники. Цялото преживяване промени живота ми занапред.
Започвам с тази снимка, от вечерта, когато нощувахме в село на племето арборе.  Беше декември 2010, година след предишния път тук.
Народността арборе населява района около езерото Чоу-Бахр във водосбора на р. Омо, близо до границата с Кения.

Географията в 6-и клас (физическа на света) беше любимият ми предмет в училище ever. Мога да го сравня единствено с рисуването до преди четвърти клас, когато вече започнаха да ни учат как и да ни казват какво да рисуваме. Тогава учихме за Етиопската планинска земя - една от планините в Африка, които трябваше да може да посочим на картата. По това време си мечтаех предимно за тигри в Далечния Изток и не ми беше и хрумвало, че един ден може да участвам в експедиция по тези места.
Проломът на Сини Нил в Етиопската планинска земя.
Ако не си заклет привърженик на градската култура и не вярваш, че постигането на добро бъдеще на всички народи трябва задължително да мине през индустриално развитие, етиопската провинция е територия, из която си струва да поскиташ.
Във фунията на Афарския триъгълник край гр. Метехара. Хипотетично някъде тук свършва Афарският триъгълник и започва същинската Голяма рифтова долина.

По този главен път се движихме цял ден и пейзажът не се промени особено. Районът е преход от високопланинските плата към полупустините на северна Кения. Наляво и надясно изглеждаща като безкрайна гъсто обрасла савана, рядко населена с номади скотовъдци.
Южна Етиопия: пътят от Негеле към Ябело.
Различно беше във високата планина, където малките семейни ниви се редуваха с ивици от евкалиптови насаждения.
Теф, пшеница, царевица, сорго и ечемик заемат почти три четвърти от обработваемата земя в страната.

Масово разпространеното животновъдство (предимно крави и кози) е задължително за съществуването на самозадоволяващо се семейно селско стопанство. Както наскоро бях прочел някъде: "Без животни имаш само много трева".


Пътуването ни, разбира се, отново беше с биологична цел. Бяхме получили неочаквано финансиране по проект и трябваше да повторим и разширим работата по египетските лешояди, която вече извършихме предходната година. Така, че както винаги, оглеждахме се основно за хищни птици. 
Дългокачулат орел.

Зоологочно, Етиопия е недостатъчно изследвана и изскачат неочаквани неща. Ние имахме шанса да направим няколко такива невероятни наблюдения.
Първото и най-впечатляващо беше зеброид - катър или муле между африканско диво магаре и зебра на Греви в равнината Али-Деге. Животното беше мъжко, самичко, а на няколко километра от него имаше малко стадо зебри. Снимката не е от най-кристалните, но така е трябвало да стане. От дивото магаре са останали между 50 и 200 индивида, а мястото където наблюдавахме хибрида е в най-южната част на вече много съкратения им ареал. Дългото ми ровене в интернет не откри информация за такива хибриди, но на място рейнджърът, който беше с нас, каза, че има такива животни.
Ето как би трябвало да са изглеждали родителите на това животно по определителя. 
Второто уникално животно, жертва на трафика в Афар по главния път за Джибути. Тогава не разбрахме какво снимаме. Приличаше на хибрид между чакал, вълк и още нещо. Възглавничките на средните му пръсти не бяха свързани, което изключваше възможността за чакал. Нямаше как да кажем и, че е вълк. Имам още снимки от други ъгли. След век дебати, едва преди две години академичния свят окончателно се е произнесъл (пак благодарение на генетиката), че африканската популация на добре познатият ни обикновен чакал, всъщност е представена не от чакали, а от нов вид за науката - африкански златист вълк. На него бяхме попаднали.
Третото супер интересно нещо беше наблюдение на напълно меланистична форма на африканска златна котка близо до град Негеле в Южна Етиопия. В часовете след наблюдението нямахме представа какво точно сме видели. Появи се на пътя отляво до колата през нощта и за съжаление дори не ни хрумна да се опитаме да я снимаме, въпреки, че не беше невъзможно. Беше невероятно наблюдение, Ники беше супер екзалтиран, аз може би даже малко се засрамих, че имах само 70-80% от неговия ентусиазъм. За научния свят това е може би второ наблюдение на вида в Етиопия (след едно в района на р. Омо), но когато в следващите дни разпитахме местните пасторалисти, те познаваха добре както златната котка, така и каракала и сервала, за всеки от които си имаха утвърдени местни имена. Сигурен съм, че Ники още помни името им за златна котка :) Потвърдиха не само, че има черни златни котки, но и черни каракали. Черната златна котка беше забележително животно, изпълващо с усещане за едър хищник, с размери на каракал (знаем го от филмите) и забележителна осанка.

Тук между Ауаш и Метехара африканците дадоха потресаващ урок на европейците за това как се прави природозащита.
Дупката в земята е вход на огромно подземно леговище на много голям клан петнисти хиени. В момента на снимането вътре трябва да е имало 30-40 хиени по думите на местните, а района е изключително гъсто населен с номади животновъди, но хищниците съществуват в мир с местните, както се разбира от числеността и традиционното им леговище под носа на хората. Това което се случва е, че когато туристи искат да бъдат заведени на мястото за да видят как хиените излизат по залез, те по утвърдена схема плащат на човек, който е нещо като отговорник за мястото и той после преразпределя сумата между животновъдите, които пасат стадата си в района, който се обитава от хиените. Просто, елегантно, ефективно. Само такива примери трябва да има занапред в ръководствата за това как се прави природозащита основана на местната общност, а не теоретични модели родени в офис или по-лошо - на работни срещи, тествани на терен с помощта на финансиране от чуждоземни данъкоплатци, мониторирани от бюрокрация, заплашваща при неуспех със санкции и с изпълнение под намръщените погледи на местните, докато свърши проекта.
От десетте вида гарвани, дебелоклюният, ендемичен за Етиопия е най-едрият гарван в света. Но тъй като врановите са в разред Врабчоподобни, той печели и медал за най-едър врабчоподобен.

Карахме вече километри през разредена савана и често виждахме малки групи газели на Грант, когато попаднахме на това животно. "Геренук" - възкликна Ники, докато аз още недоумявах. Жирафовата газела ни позира и вертикално изправена на задните си крака, хранейки се с високи клони на дърветата.
За хиляди километри навъртени в Етиопия видяхме само един вълнестоглав лешояд. Кацнал край пътя, доминираше над един африкански степен орел в правото пръв да се храни от умрялото куче.
Качулати лешояди край кланица и сметище в град в Рифтовата долина. Тези на дървото плюс околните, бяха общо около 600. Имаше изхвърлени умрели кучета (вероятно отровени), намерихме и един умиращ лешояд. Кой знае, ако сега някой отиде там, може вече почти на няма лешояди. Само в Адис Абеба скитащите кучета се оценят на 300 000, като ежегодно десетки хиляди биват тровени със стрихнин. Причината е, че в Етиопия няколко хиляди хора ежегодно загиват от бяс - най-много от тази болест в Африка.
Познайте колко мътещи двойки рюпелови лешояди имаше на тази скала. Рюпеловият лешояд в Африка е това, което е белоглавият в Европа.
Скалата отблизо. Повече от 60-те гнезда бяха струпани във върховата част, там където са видими екскрементите по скалата. Много от гнездата бяха върху туфи трева, близо до ръба на скалата напълно открити отгоре.
От това наблюдение може да извлечем доста солидни изводи за потенциалното бъдеще на белоглавите лешояди на Балканите. Или може би да се опитаме да реконструираме миналото от преди век-два. Тъй като двата вида са много близки генетично и имат изключително подобна екология, при подходящи условия, един ден само в Източните Родопи би могло да има над хиляда двойки. В момента сме близо до една десета от тази численост.
В пустинния Афарски триъгълник, също като предходната година преброихме около 1400 египетски лешояди, повечето нощуващи по високоволтови стълбове. В следващите години, проучванията със сателитни предаватели, показаха че част от птиците, които зимуват тук са от Близкия изток, Балканите и вероятно Централна Азия.

 Египетски лешояди
Брадатите лешояди не правят голяма разлика между хората и бабуините гелада - и от едните и от другите пазят еднаква не особено голяма дистанция.
Повечето хора обитават кръгли къщи със сламени покриви. Тази снимка от околностите на Негеле, колкото и да я гледам никога не ми омръзва. Черна каня облита и се оглежда за храна около къщите. Наоколо е и едно от двете последни находища на може би най-редкия вид чучулига в света. Разораването и прекомерната паша може скоро да доведат до там, че тази чучулига да стане първият документиран изчезнал вид птица в Африка. Когато попитахме жените какво е значението на египетските лешояди за живота им, те се засмяха и с известно неудобство споделиха, че се хранят с екскрементите на бебетата им.
По-високо и по на север и къщите изглеждат малко по уютни, с малки дворчета и повече зеленина. Това семейство си имат бананова градинка и седем евкалиптови дървета. Внесените от Австралия евкалипти са отлична строителна дървесина, но проблем защото са инвазивни и ползват много вода и предизвикват засушаване.

Във високопланинските райони, където има повече скали и е по-студено през нощта, често къщите се правят от камъни и пръст. Милиони етиопци живеят над 3000, а някои и над 4000 метра.

Красиво традиционно село с гъсто разположени къщи в южните погранични райони. Тук надморската височина е около 1000 метра.

Исках да сложа и тази снимка за сравнение. Много от малките градчета високо в планините изглеждат по този начин. Етиопия вече наброява над сто милиона.
Възприемайки се като природозащитници и разсъждавайки над въпроси как хармонията между хората и природата в Етиопия може да се подобри, ежедневно ставахме свидетели на действителност многократно надвишаваща капацитета ни за начертаване на необходими мерки. Основният проблем поне в моето мисленето беше, че търсех решения, които да доведат до значителна промяна в краткосрочен план.
Тук група рейнджъри извежда стадо кози извън границите на националния парк Ауаш, където пашата е забранена.

Проведохме немалко разговори с местни хора. Тук Алазар разпитва пасторалисти в района на Негеле за африканската златна котка и каракала.

Разбира се, повече от разговорите ни се въртяха около лешоядите. Бруктавит беше изкарала стаж за хищни птици в известния Hawk Mountain в САЩ.

Алазар пък беше направил дипломната си работа върху ендемично за Етиопия турако. Минавайки през част от ареала му, той настоя да спрем и да ни покаже птицата. Ненадейно попаднахме на невероятно приветливи местни момче и момиче, които се присъединиха към търсенето ни и дори първи видяха туракото високо в короните на дърветата, след като Алазар вече беше чул обаждането му и ни насочи. Алазар имаше голям опит и в работата по опазване на зебрата на Греви в Южна Етиопия, където работеше с колеги от Кения. 
Пресъхналото езерото Чоу-Бахр беше една от целите ни, където предполагахме, че може да открием значителен брой зимуващи египетски лешояди. Района беше в голяма степен идентичен с Афар и затова дойдохме тук, но числеността на хората и домашните животни беше вероятно десетократно по-малка. Установихме само единични птици.
При тази обиколка по периферията на сухото езерно дъно ни придружаваше Сика - старейшина и миротворец от племето арборе. Междуплеменните въоръжени конфликти са чести в много райони в Етиопия. Старейшините са една от големите липси в западния свят.

Верни на традицията и стриктни в изпълнението на задачата, спирахме за оглеждане на всяка по-подходяща скала за египетски лешояди и други скалогнездещи хищни птици. Фокус на посещението ни беше зимуващата популация, но информацията за числеността и разпространението на местните египетски е изключително непълна и се стараехме да хвърлим светлина и върху това. При това и миналогодишното ходене регистрирахме гнездене на единични двойки в по-малко от десет места, което ме навежда на грубата оценка, че числеността на гнездящата популация е не повече от няколкостотин до хиляда двойки - значително по-малко от това, което е било направено като оценка още преди няколко десетилетия.


Животът на местните хора не беше лек.
Но това бяха хора бедни, но много по-усмихнати от нас.

По следите на лешоядите, попаднахме в една кланица, където почувствахме най-силно огромната дистанция между нашия и тукашния свят. Около десет годишно момиче обираше месо от черепите на кравите, а нашата работа беше да се интересуваме от заплахите за лешоядите, които тя прогонваше като кокошки, когато ставаха твърде нахални.
Образованието обещава бъдеще с по-малко страдание, но значи ли това, че младите трябва да се стремят към живот в пренаселените градове, далеч от близките си.

Племето хамър се опитват да продължават традиционния си живот на номади скотовъдци, но цивилизацията неумолимо променя и техния свят. Тази общност имаха пред колибите си разпънати комарници, които очевидно ползваха, раздадени им от местна организация. Някой каза, че в резултат на това смъртността им от малария и сънна болест е намаляла значително.

С Ники се запознахме през 2004 г. Тогава току що беше започнал работа като регионален координатор на природозащитните дейности в Хасковско, а аз започвах проучване на щетите от вълците в Източните Родопи. Казънлъчанин, както той се самоопределяше тогава, дипломната му е била за птиците на язовир Копринка, където аз бях бил два пъти по време на среднозимни преброявания на птици. Правехме среща с още хора във връзка с дейността за вълците, а спомням си че Ники беше седнал почти в ъгъла на офиса, върху дълъг циментов плот над радиаторите пред прозорците и с тогава необяснимо за мен голямо внимание слушаше, но рядко взимаше участие в разговора. Искаше ми се да съм на неговото място. В следващите 8 години прекарахме много време заедно по терена. Висях от скали, завързан за него, както и той за мен, а веднъж южно от Джебел той хвана волана на москвича, защото не забелязах завоя. Има хора, за които мога да пиша много, Ники е един от тях.
Проверявахме под стълбовете за умрели лешояди и разглеждахме изхвърлените от тях погадки за да придобием бегла идея за храната им в района. По средата на един от стълбовете имаше няколко лешояда, които излетяха при приближаването ни, но един остана. Не излетя и когато стигнахме отдолу. Започнах да се катеря с фотоапарата, но на около 7-8 метра краката ми започнаха да треперят. Лешоядът не помръдваше, но се взираше в нас. Ники се изкатери до мен със спокойствието на човек, който разхожда кучето си. Деликатно ми предложи да продължи нагоре за да направи по-добри снимки. Слязох и го снимах, а лешояда така и не излетя, дори когато Ники беше стигнал почти на неговото ниво.

Ето го въпросния лешояд, които или беше някакъв пратеник от съдбата носещ все още неразгадано от нас послание, или престаряла, изтощена, ослепяваща птица. Когато се прибрахме много исках да използваме снимката за лепенка популяризираща опазването на вида, но централното ръководство еднолично отхвърли идеята с официалната версия за незадоволително атрактивен външен вид на конкретния екземпляр.
Ако тогава бях по-проницателен, щях да разбера, че времето ми в работата по египетските започва да изтича и нямаше всеки път да съм толкова шокиран когато Иво Димчев ми казваше: "Адаш, скоро и ти повече няма да работиш това".
Работих 5 години като координатор на дейностите по египетския лешояд, а изминаха вече 6 откакто съм само наблюдател. Най-вече на египетските които гнездят около къщата ни. Често ги забелязвам, след като петела нададе алармен сигнал за близко прелитаща хищна птица. Тогава се оглеждам и понякога виждам възрастен египетски в ловен полет съвсем наблизо.
Спрях да чета научни статии и да следя рекламни съобщения за това кой колко предавателя е сложил, лешояда е преброил или освободил в природата. Кой знае, може скоро да започна и да ги бъркам с малки орли, бели щъркели или палмови лешояди. Но има нещо, което сега разбирам по-добре от преди. Капана, в който изцяло финасираната от проекти консервационна биология е попаднала. Че в опитите да опазим дървото, спираме да забелязваме гората. Както Джейн Гудол казва, посоката на бъдещето, за която трябва да се стремим в природозащитата е възникването и подпомагането на повече местни (grassroots) организации или природно ориентирани бизнеси, които бидейки емоционално обвързани с региона си, ще бъдат по-имунни към синдрома на невиждане на гората.
Етиопия ме научи, че за хората щастието или удовлетвореността от настоящето е правопропорционално на близостта на местната икономика до природата, съчетано с минимално ниво на емиграция. Едва сега обаче успявам да го облека в думи. Е, и както бабата на Ники е казвала: "Само война да няма".




Няма коментари:

Публикуване на коментар