вторник, 2 май 2017 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 5

За разлика от Никола, който се роди в басейн в болница до зоопарка в София, Люба се появи на бял свят две години по-късно в басейн в апартамент в същия град.
А тук сме още по-актуални - предпоследния ден на април 2017 г., а малките човечета са вече почти на по 2 и 4 години (без два месеца и за двамата). Случи се така, че си припомних времето в природозащитата до преди 5 години и разпалено давах интервю на Джоан и Джейми за конете тарпани в Източните Родопи. Те дори вече са направили красив трейлър на филма си, който може да гледате тук.
След началните снимки, връщаме се отново назад, до там, където бяхме стигнали в последния ни разказ. Март е и зимата на 2014/15 е вече на привършване, Никола е обсебен от бинокъла, а Цвети изкарва втора по-тежка бременност с Люба - яко повръщане в първите месеци.
Що се отнася пък до николчовите нужди, тези многократни пелени ни свършиха доста добра работа. Но добре, че имаме и пералня. Две години по-късно, когато въпросната стара пералня приключи, я заменихме с пералня-сушилня, от което всички си отдъхнахме и най-вече Цвети, защото спестеното време от простиране и прибиране на прането (най-вече в студения период) беше огромно облекчение за всички.
Все още имахме време за прочитане (забавено) на някои по-грабващи книги. Една от тях, повече от заслужено се оказа, биографията на Ван Гог. Нямаше как да не си я купя от площада за стари книги в Пловдив, след като продавачката я представи като най-невероятната книга, която е чела в живота си.
През студеният сезон, покрай повишаващата се необходимост от двустранна родителска отдаденост, бях изоставил в голяма степен и ремонтите и дворната работа. Но с идването на пролетта, едно от първите неща, които свършихме беше сътворяването със стари тухли на странен, но надежден парапет покрай ежедневното трасе по стълбите за втория етаж. За Никола възможност за час почти необуздана хиперактивност, последвана от да речем дълъг следобеден сън с бълнуване на строителна терминология и може би спомен за цял живот, датиращ от почти невръстна възраст. Важното обаче е не толкова спомена, а създаването на увереност в способностите, полезни навици, представа и очакване за света и неговото място в него, умения за екипна работа :) и т. н.
Понякога по-големият инструмент означава по-малка опасност. По-спокоен съм, когато Никола претендира да работи с мотика, отколкото с мистрия. Възможното изпръскване с варово-циментов разтвор в окото е далеч по-тревожно от не много силен удар с желязо по крака :)
Покрай изравняването и терасирането на площта и придаването на повече изразителност на голямата скала в двора, излизат любопитни парчета тракийска и по-късна керамика и части от стари хромели и каменни съдове, които струпвам на едно място.
На почти две години, Никола удобно прекарваше немалко време по и покрай смокинята пред къщата.
Пролетта и лятото преминаха под знака на очакване появата на Люба. Въпреки че си градинарствахме, оказва се, че почти нямаме интересни земеделски снимки от този сезон.
Ето я и нея - малкото извънземно! :)
Към края на първата и седмица, въвеждаме Люба в тайнството на екотуризма и крайречното арденско блаженство. Преди 5 години, когато живеехме в Маджари и съседите с дете, ни канеха с тях на плаж на Арда покрай железния мост, не можехме почти да си представим как бихме го направили - да стоим часове спокойно покрай реката. Тогава само пътувахме, дирехме гнезда на лешояди по чукари и се задъхвахме с администрация и кореспонденция. Сега знаем, че обширен тих плаж с хубави сенки покрай плитка топла видимо чиста река е най-блаженото нещо за семейство с деца.
Допълнителна атракция е ако има и ежедневно пълзящи и летящи световно или поне национално застрашени видове, като сухоземни костенурки (тръгнали на или връщащи се от водопой) и наблизо риболовстващи черни щъркели. Но след костенурките, необремененият с червени книги детски мозък, се радваше най-много на кормораните и спорадичните гущери или пък водни змии. А, забравих рибите, те също са нагоре в класацията със специалитетите.
В горещите летни дни, яденето на градинска продукция около и под течащата със студена вода външна чешма беше почти ежедневен ритуал, от който ние също рядко се отървавахме сухи. Трябваше все някой от нас да стои наоколо (пазейки се от хвърчащите навсякъде струи), защото чешмата беше висока и за тодлъра имаше постоянен риск от хлъзгане и падане. Тази дейност често ескалираше в пръскане с градинския маркуч.
Лятото се изниза по-бързо от колкото ни се искаше и дойде време димитровчетата или хризантемите да бъдат увековечени със снимка.
Незрелите ми идеи за естествен дренаж-пътека, намериха отражение в създаването на тази десетки метри дълга пътека от портичката до къщата. Беше ѝ писано обаче да просъществува по-малко от година и през следващата есен набързо я... заличих и преизползвах камъните за малко по-смислени идеи. Така направена, пътечката се доказа като нефункционална от всяка една гледна точка, особено си личеше от летните снимки - обрасла с жилави треви, трудна за вървене, а отгоре на всичко и препятствие, защото е издигната над нивото на тревата. Без съмнение - най-голямото (и доста тежко) строително недоразумение в портфолиото ми.
Към ноември, с малко наша помощ, Никола и Люба сравнително лесно намираха общ език. Но за кратко. Най-вече Люба гледаше Никола със захлас по отношение на двигателните му способности. Заради удивлението и към него, за известен брой месеци, Никола си спечели прозвището "гуруто".
Спомен-отзвук от месец-два след решението на Цвети за прическа в стил тибетски монах. Обобщеният коментар на изумлението на комшийките беше "Нищо, Цвети, тя пак ще порасне".
Валя от Гаргините къщи за гости пък сътвори тази креативна табела на селото. Старата, позиционирана малко по-горе е толкова ръждясала, че трудно може да се прочете.
Позволявайки си лукса да не се възползваме от услугите на детски учреждения, Никола имаше възможност ежедневно и целодневно да се социализира и уеднаквява не с други невръстни мучащи и бутащи се като него едновъзрастови създания (крайно неестествено от гледна точка на 200-хилядната еволюция и социална екология на нашия вид), а да общува с всевъзможни хора, с които общувахме и ние при честите ни почти ежедневни придвижвания насам-натам с колата из района, често на гости при комшиите и пък при по-дълги пътувания из страната. Тук в средата на декември, при една разходка около село, батко Волен ни разказва за невероятните си двумесечни преживявания сред дивата природа на Намибия.
Трябваше и всички заедно да се снимаме някак на стръмният южен склон. Най-дебелото дърво наоколо беше добро за тази цел.
В двора, върху една новосъздадена земна тераса беше избуял много слез. С Люба го документирахме. Беше лесно, тя още не можеше да се обръща и позираше повсеместно.
След сесията с Люба върху слеза, троскот, скали и здравец, се оказа, че и Никола трябва да участва в нещо подобно. Слезът е любима храна на кравите. Става и за хора, на салата, в супи, цветовете също се ядат.
Зимата отново се настани в района - четвърти ден от 2016 г. И тази зима си измина с приказки как трябва да зимуваме някъде по на юг, по на топло, било то Индия, Иран или Индонезия. Никола, обаче никога, нито тогава, нито сега, не се оплаква от времето, най-много да отбележи: студено, горещо.
Шест дни по-късно снегът вече е стопен и от вкъщи гледаме 5 белоглави лешояда, кацнали за кратка почерпка близо до самотната стара круша.
Ето ги и тях - много отдалеч.
След години умуване, най-накрая изрязах една дупка в пода на коридора и с това се сложи край на неудобството (твърде меко казано) на ходенето до банята на първия етаж с минаване по външните стълби. Малко преди това с помощта на баща ми за два дни със стари тухли и камъни и без особено вживяване, иззидахме и стълбата под дупката. Набързо трябваше да направя и парапет с изрезки от ламперия и решетъчна вратичка с резе за превенция на падания на малките. Резултата беше приключенска, тясна, стръмна и ръбата стълба, но достатъчно функционална, че да се почувстваме по качествено нов начин в къщата.
Друго мое значително постижение, беше че през есента и зимата на 2015 се престраших да бъда за един срок учител по биология, химия, че даже и рисуване в училището в Маджарово. Имах и удоволствието да бъда класен на един чудесен седми клас. Бях невероятно впечатлен от това колко талантливо е всяко едно дете. Научих много неща, включително да изразявам мислите си бързо и ясно.
Къртичините на сляпото куче, за разлика от тези на къртицата, са подредени в редичка и са по-големи. Представляват и отлична торна пръст за саксии, но още не сме ги пробвали.
Разходката до може би най-дебелият планински ясен в Източните Родопи (над 5 метра обиколка на стъблото) винаги е заредена с много енергия. Те обаче не са от най-дългоживеещите дървета и много рядко достигат повече от 250 години.
Някои от епизодите на "Маша и мечока" запалиха Никола по риболова...
...и за него вече нямаше неподходящо място за хващане на риба.
Но в този период нищо не беше по-силно от страстта му към слоновете. Беше гледал над сто пъти филмчето "The lost elephants of Timbuktu" и няколко десетки пъти три други за слонове. Затова подаръка от Том и Хани - платно с азиатски слон беше особено знаково.
Любка го караше все още по-спокойно, но уверено набираше скорост. Ха, изминаха няколко седмици откакто съм написал това изречение за тази снимка (още не е публикувано) и се удивлявам колко идилично съм се изразил за Любка. Всъщност тя беше доста по-трудна от Никола в бебешката възраст и например имаше умопомрачителен подобен на електрошок врясък, който усъвършенстваше ежедневно десетки до стотици пъти, често по незнайни за нас причини. На мен ми понасяше особено тежко. Успокоително е, че след време врясъцните спомени избледняват и придобиват хумористичен оттенък.
За наша радост, рано-рано, на 10-и февруари бадемите цъфнаха.
По това време се заех и със сериозна реформа на пространството пред къщата. В началото всичко изглеждаше доста обезсърчително и както винаги в течение на работата планът претърпяваше ежедневни промени. Прекарвах много време в опити да си представя как искам да изглежда мястото.
Постепенно идеята започна да се оформя и да изглежда не толкова зле. Дяланите камъни са предимно от ъглите на селскостопанските постройки в двора, които развалих. Тези камъни, които тук наричат чапове, са с повече от две хилядна антропогенна история и са били оформени в този вид от траките. В средата на миналият век ползването на камъни от крепости е било разрешено за известен период и тогава са били пренесени с волски каруци от близката до Горно поле крепост на вр. Сивридикметепе. Старите къщи в съседното Бориславци пък са построени почти изцяло с такъв материал.
Така изглеждаше част от мястото вече през лятото. Трите реда стълби направих през февруари, когато бях за около две седмици самичък в къщи и можах повече да се фокусирам над градежа.
А ето и по-обща снимка в по-завършен етап. Камъните от настилката слагах по 2, 3, 5, 10 или даже 20 на ден, доколкото позволят децата и нуждата на Цвети от помощ. Вървеше бавно, защото за такава специфична работа ми трябваше време да се настроя и когато знам, че имам само няколко десетки минути или час, по-скоро предпочитах да правя нещо друго. Едно от хубавите неща е, че накрая цената за материали и труд беше нула.
През април бях за две седмици в Турция по проект за проучване на царските орли.
През май още толкова време водих бърдуотчъри. При тези мои отсъствия, Цвети и децата си прекарваха доста добре на гости при родителите и - във Варна и Берковица.
А със стоплянето на времето подновихме посещенията на любимата река.
На едно от любимите места, където Никола е седнал на столчето си. Всъщност той нарича и този участък от реката - "нашата река", което ние не успяхме да коригираме след десетки опити за обяснение, че реката е на всички и т. н. и накрая бяхме принудени да се предадем и възприехме неговата терминология. Тук часовете минават неусетно...
... и непрекъснато се чувстваме откриватели.
Накрая си събираме багажа, а често и малко загрозяващи неща най-често под формата на довлечени от реката гуми (вече над 20) и газ към боклука и после на село! :)
Ето и предишните ни разкази за Горно поле - 1, 2, 3 и 4, както и по-ранните за Маджари - 1 и 2.

До нови срещи!






2 коментара:

  1. Здравейте, семейство!
    Вдъхновихме се от вашия разказ за живота на село, освен това открихме много общи черти между нас. Ние също живеем на село, но е доста по-близо до София (с. Столник, община Елин Пелин). Също сме ънскулъри, градинари и природолюбители, държим на здравословния живот, привързаното родителство и натуралните забавления. Децата ни се появиха по същия начин - в болницата до зоопарка и в къщи (не стигнах до водата обаче, и двата пъти :( ). Ако и вие като нас се радвате на срещи със съмишленици, можете да се свържете с нас на inchovska@gmail.com, където да разменим координати (а защо не и да си гостуваме:) ).
    Ако не се срещнем - радваме се на вашия хъс, ентусиазъм, грижа и начин на живот. Keep going :)
    Поздрави,
    Маринела

    ОтговорИзтриване
  2. Здравей, Маринела! Вече сме били във Солник, но явно е дошло време да минем и през Столник :) Ще се радваме да ви навестим на път към Берковица следващия път. Поздрави от Родопите!

    ОтговорИзтриване