Страници

четвъртък, 28 януари 2016 г.

Мониторинг на лешояди - що е то?

Мониторинг означава наблюдение, но не еднократно, а систематично. Без него няма как да знаем увеличават ли се или намаляват лешоядите в резултат на или въпреки нашите действия. Всеки месец известните гнезда се обикалят и ето, например при египетския лешояд най-общо се отчита следното: април - завърнала ли се е двойката от Африка и кое гнездо ще изберат, май-мътят ли, юни-излюпени ли са малки, юли-добре ли се развиват пиленцата, август и септември - излетели ли са малките от гнездата и има ли бедстващи слаби сред тях. И ето една архивна снимка от наблюдение на лешояди от началото на 90-те години в Източните Родопи.
Зараждането на мониторинга на лешояди в България може да се отнесе около 60-те години на миналия век, когато Таню Мичев, с помощта на отдадени сътрудници, извършва едни за тогавашните времена доста подробни проучвания върху египетския лешояд.  
Скоропостижно през 70-те, поради продължаващото намаление и недостатъчни знания за затънтени места от страната, белоглавите лешояди и карталите вече се считат за изчезнали като гнездящи. Картали тогава все още са гнездили вероятно около село Белеврен в Странджа, но просто не се е случило някой орнитолог да отиде там и да ги регистрира. А костоберът изчезва пред очите на тогавашните изследователи. Няма спор, безсилни са били, необратимо е било. Е поне не са били като онези музейни работници, за които съм чувал от Емо Стойнов, че гръмнали последните два картала "за да не се загубят някъде". Последният костобер е намерен отровен на Сините камъни през 78-а, нищо повече не знам за него. В същата или предходната година, обаче, един ученик от Крумовград обикаля Източните Родопи с бинокъл и намира гнездо на белоглави лешояди в тогава несъществуващия още резерват "Вълчи дол". Сигнализира, идват по-старши от София, потвърждават, снимат, пишат и вече Източните Родопи окончателно са открити за орнитологичната карта на България. Петър Янков става студент и пише извънредно изчерпателна и оригинална дипломна за акбубата.

Историята на наблюдението на лешояди продължава с този човек и двама негови близки приятели от университета в Стара Загора. Но въпреки, че е било вече в началото на 80-те (когато съм се раждал някъде), разказите и легендите, които съм чувал са толкова екзотични, че не смея и да предполагам, какво точно се е случило.

Борката, Ицо и Чефи - азбучното правило пак. Един от тях се откопчил от казармата, друг се загубил покрай Арда, трети отишъл да го пази да не пострада, някой открил лешоядите до Маджарово, друг решил да ги подхранват с камиона на екарисажа, изсипали тонове мърша за няколко птици... Неее, не, не, тази история не е за мен, има си хора, които да я разкажат. Аз продължавам...
Мътни са моите знания за 80-те години, мътни са и за голяма част от 90-те, малко е писаното слово. Други хора знаят много, нека те говорят. Няма да преразказвам. Аз тогава съм бил дете и съм ходил първо прав под масата, после само до училище и обратно. Ето така съм си стоял в Бояджик, когато Борката, Ицо и Чефи са спестявали от студентските си пари и са носили мърша на автостоп из Родопите.

Една зима в края на 90-те, като ученици, Гиргина ни заведе с Тихомир (близък приятел и комшия от ученическите години), с три смени на автобуси от Сливен до Маджарово, да видим митичното царство на лешоядите. Ето ни тримцата по това време, само че не в Маджарово, а на покрива на Пода край Бургас - друго емблематично място за дивите птици.

С Ицо се срещнахме на моста, той не си спомня - нормално, бил съм някакъв невръстен младеж с хабитус на аутсайдер. Близо десет години по-късно с Цвети се срещнахме на същия мост, за щастие това добре го помним и двамата.

А сега ще се потопя в част от онези невероятни моменти, прекарани сред природата, за които съм толкова благодарен. Пролетта на 2003 година, аз съм на 21, вече с изградено самочувствие, че доста назнайвам хищните птици. Започва първият специален проект само за египетския лешояд, а Марин ми предложи да отида с него - той е координатор. Край язовир Цонево се задава буря, има и дъга, а аз не мога да откъсна поглед от един орел рибар издигащ се над горист хълм.

По това време около 2002-2003 г. бях в голяма дупка. Втори и трети курс в София, тотално разочарован от следването по биология. Хронично депресиран, но не желаех да прибягвам към обичайните за студентите начини за бягство от реалността. Може би, защото като малък имах видения на починали роднини и оттогава все си вярвам, че животът е нещо повече, от това което се преподава в учебниците и из университетите. Без приятелка поради социални увредености от училището и травми в детството. Мислех си, че като съм в София, от само себе си, лесно ще се включа в много неща, свързани с диви птици, заедно с други млади хора, но това не стана.
Живота ми тръгна да се променя към по-добро, когато в края на 2003 г., Силвия ми предложи като доброволна дейност да водя студенти от университета сред природата около София и да учим птиците. Ихаа, на Козирога, дайте му работа, в която вярва. Потръгна страхотно, закрепих се за нещо смислено, оформихме си групичка от приятели. Най-важният човек за мен в тези години беше Мила.

Когато си в непознати места, още повече гористи, с единични скали тук-там, виждаш зор в оглеждането им. Тук Марин е щастлив - гледката от стълба с високото напрежение в Източния Балкан, ни позволи да открием гнездото на лешояда.

А Краси Киров, все още студент по екология, надлежно регистрира наблюдението.

Жоро Герджиков наблюдава, а Данчо Минчев въвежда директно в базата данни с бланки за всички гнезда. Ммм, тук подозирам лек елемент на позициониране специално за снимката :)

Спомен, щракнат от Митака Градинаров на фона на Патрона. Това е през 2005 г., когато с Данчо Минчев се преместихме да живеем на квартира в Маджарово. Нещо беше станало с изпитите и ми се освободи цял семестър. Супер щастлив, че съм на такова място, тогава имах едно изказване "тук въздуха храни" :) Сега мисля, че въздуха може да те храни навсякъде, стига да не си загубил детското пламъче, безстрашието в живота и да си с отворено сърце.

Митко Демерджиев, ни навестяваше от Асеновград всеки месец. Това бяха празници за мен. Той извършваше наблюдението на белоглавите и с него обикаляхме скалите от Студен кладенец до Маджарово, за да отчитаме гнездовия успех. Снимка от Асаркая.

Кой да ти каже през 2006 г. на Кечикая край Поточница, че на това му се викало "селфи". Пак сме с Митака и тук за няколко дни Чефи ни беше дал супер модерен фотоапарат (за онези времена) и аз щракам ли, щракам.
 
Професионалистите полеви биолози си носят малки тефтерчета в джоба, така че винаги бързо и лесно информацията да се документира. Митко Рагьов знае това. Не като мен - винаги с голям халваджийски тефтер, който стои на топло в раницата и трудно излиза оттам.

Дъждовно. Няма проблем, отваряш стъклото, нагласяш внимателно статива, тръбата и си гледаш от колата. Ако имаш ръчна, може лесно и парно да си пуснеш. Лешоядите обикновено са се прибрали на сушинка по гнездата и почивките наоколо и в такова време често нещата бързо стават ясни.

През 1998 г., на път за Маджарово, точно след като минахме Бакаджика и видяхме Момина скала, спряхме в Силен на кръстовището. Там се запознах с Чефи, който беше ветеринар за района и същевременно активно работещ за лешоядите. Малката му стаичка беше претъпкана с книги за природа и плакати с орли и лешояди. Бях омагьосан. Освен това една от детските ми мечти беше да съм библиотекар - като алтернатива на твърде имагинерния зоолог. Пресечена в зародиш и неосъществена засега - библиотекарството било само за жени, според майка ми.

Вече съм координатор на проектчето за египетските. Влади и Добри през 2007 г., супер млади и супер брандирани на най-големия сипей в България. Те поискаха да идват с мен и да ми помагат по терена - разбира се, какво по-хубаво от това. Имахме страхотни моменти заедно!

През първата година "изкъртихме" много дерета и скали. Волен беше още ученик.

Митака продължи да идва и да държи белоглавите "под око". Числеността им лека полека креташе нагоре, а египетските намаляваха. Това бяха години, в които той имаше по 20 и нагоре теренни дни в месеца, като лешоядите му бяха втора работа, след царските орли. О, да, и още 3-4 дни месечно в ремонти и поддръжка на зверски експлоатираната "Нива".

Владо Трифонов освен, че е ботаник, е прекарал и много дни по терена с хищните птици. Кормчията Данчо, пък правеше дипломна за кеклика в Източните Родопи.

Много обичам да си наглася удобно статива и седнал да си гледам дълго на спокойствие гнездото. Масата на Флинстоун предлага добри условия за това. Малки подробности в поведението могат да дадат важни отговори: мъти ли вече лешояда или само си прилягва, излюпили ли са се малки или мътенето е било неуспешно, изоставено ли е гнездото или просто лешоядите за оставили малките за няколко часа?

Тук около важната средновековна крепост Кривус, египетски лешояди няма. Много им е в периферията на разпространението, малко е храната, малко са лешоядите. През 21-и век, там където има мечки, не търси египетски лешояди.

Върбица е най-красива на това място. Тук местен животновъд ни каза, че двойка акбуби всеки ден "правят турове" над скалата, но така е не ги установихме. Опитът показва, че такива данни могат да се отнасят, всъщност не за предходния месец, а назад, далеч във времето, понякога в детството на човека.

Това е единственото място в обширна плътна гора в Източния Балкан, от където добре може да се види едно гнездо. До тук се стига по няколко километра черен път с кола и после, ако не можеш да минеш брода, половин час пеш по горски път и пътека.

Стамен е човек с космополитни практически природни познания и умения. От хората, които познавам, най-лесно мога да го нарека българския Беър Грилс. Той е и един от мостовете между старото знание на нашите пра-пра дядовци от преди 100 години и днешното време. Тук в Пирин, сме пред последното, но вече необитаемо гнездовище на египетския лешояд в цяла Югозападна България.

Иво Борисов сканира небето над Ломовете.

Влади край Арда на едно от любимите му места в Родопите. Едно от гнездата тук е така скрито, че птицата се вижда само когато влиза и излиза.

Случваше се така, че понякога работата ни отвеждаше на някои приказно красиви места, като това закътано скално деренце край язовир Студен кладенец.

А понякога даже оставаше и малко време за самовглъбяване.

Спускаме се дълго по склона, плътно обрасъл с гора. Приближаваме към едно традиционно гнездо. Наблюдателната точка е много близо пред скалата - стотина метра и трябва да се пази извънредна тишина. Промъкваме се приклекнали между дърветата зад редки храсти и приближаваме ръба на скалите и видимостта. Бавно надничам и слагам тръбата. Лешоядът мъти и не ни забелязва. Кадърът в тръбата е пълен. Иво Димчев не е идвал тук преди. Правя му знак да се разменим. И снимам.

Пътят до Железния мост край Долно Черковище. Преди опръстеняване на белоглави лешояди. Малкото е в подходяща възраст. 2008-г., "бабата", или червения опел, още не е отишъл за скраб. На снимката Митко, Иво и Ники - трима души, с които съм преживял, и от които съм научил толкова много!

Търновските скали над Янтра, където лешояди вече няма. Пред очите ни за 10 години, египетските изчезнаха и от Пиринските, Сливенските, Странджанските, Сакарските, Врачанските и Искърските скали. До някое време ще отпаднат и от Русенските, после целия Североизток и ще останат шепа двойчици-братовчеди в Източните Родопи.

Понастоящем колегите им дават още четвърт век живот, има софтуери и за такива сметки. Грубо по двойка на година. Като всяко нещо и в природозащитата си има мейнстрийм. За да оцелее в България, египетският лешояд, обаче се нуждае от нещо наистина невероятно, което хората трябва да направим. С извинение за самохвалството, но в тази сфера имам усет за неща, които често убягват на другите. Мисля, че знам коя е вълшебната думичка за египетските лешояди. Но за това ще пиша в следващи постове. Засега като храна за размисъл, ще споделя само виждането от 1978 г., на студента Петър Янков, за опазването на акбубата в Източните Родопи (извадка от дипломната му работа). Това не е просто заключение на ученически реферат, а изводи от полева работа, извършена с голяма отдаденост и проникновение в едно колкото далечно, толкова и близко време.

Да, рекламна снимка за зарибяване на младежи за природозащита. Може да върши такава работа тази снимка, защото има истинска енергия в нея.

Ако не познаваш района и нямаш поглед над предходните години, да търсиш египетски лешояди в Ломовете е като работата с иглата в купа сено. Такава въртележка е и си постоянно долу в ниското с ограничена видимост и огромен брой подходящи ниши за гнездо по скалите.

Опелът беше нашето швейцарско ножче - какво ли не правихме с него.

Когато се случи така, че търсим египетски лешояд, а изскача скален орел, Цвети е най- щастлива.

Тук също.

Митко Неделчев през 2009 г, съсредоточен, в едно отминало време. В онези години никога не бих забелязал огромната, стара и на всичкото отгоре, цъфнала круша на метри от нас.

Село Рибен дол също е от местата, където има повече мечки, отколкото египетски.

Руйно - любимото ми място в Лудогорието. Да, познахте, и от тук лешоядите вече са изчезнали.

В Провадийско-Роякско плато има... плата, които имат скални венци спускащи се надолу, а в ниското големи монокултурни блокове, от, между или покрай, които ние наблюдаваме венците.

Волене...., извинявай, но сигурен ли си, че гледаш в правилната посока? :) :) :)

А тук отлично си спомням прекрасната двойка скални орли, които летяха над нас в Търговищко. Цвети им се наслади максимално. Намерихме им и гнездата. При скалния орел, работата е малко като с мечките. Има ли го, не търсете египетски на същата скала, защото скалният не му позволява да вирее.

Невша. Стотици монаси са обитавали скалите в района преди 800 години. Огромна колония белоглави лешояди, пък е била описана тук от английски орнитолози преди 150 години. Днес има прекрасна гледка, тишина, люляци и жп линия.

2010 г. Тук на един от завоите на Ломовете, прекарахме няколко прекрасни часа с Жоро.

Незабравим момент, когато Цвети се разплака от радост и умиление. В гнездото край Варна имаше малко лешоядче, наблюдавахме го съвсем отблизо. А мислехме, че гнезденето на двойката е било неуспешно.

Какво си мисля, че правя тук? :) На съседната близка и отвесна скала, имаше дупка, в която явно предвидлив гарван, беше мъкнал някакви меса за черни дни и доста се чудихме какво точно виждаме.

Отличен теренен работник.
 
Сега вече вярвате, че Оланкая е висока поне 40 метра, нали? Една от родопските мистерии.

Жоро и Краси уточняват подхода към гнездото покрай нивите в Ломовете.

Фотокапан в гнездото. Експеримента със зебровия статив не проработи, възрастните се плашат, има нужда от маскировка.

Влади и Ив край Стари чал през август 2011 г. През лятото много египетски посещават площадката за подхранване. Птиците събират храна в клюновете и отлитат в различни посоки към гнездата за да хранят малките. Така може да се разбере за съществуването на неизвестни двойки.

Сание, при разставяне по точки за преброяване на нощуващите по скалите белоглави лешояди.

А ето ги и всички доброволци в преброяването на нощувките. Тук може би предстои Сание да сподели за своите наблюдения.

Отново вечерта на броенето на нощуващите лешояди. Една наистина сплотяваща и обучителна дейност за много млади хора.

Този фотокапан за изследване на гнездова биология вече е добре маскиран.

И после се получават красиви семейни снимки от дома на египетските лешояди.


Следва продължение...























Няма коментари:

Публикуване на коментар