Страници

четвъртък, 24 септември 2020 г.

С бебе до Кападокия

Това е от времето, когато все още мислех, че появата не децата не би трябвало да промени съществено начина на живот на родителите. Просто защото нямах грам опит в грижи за деца. Не, че е необходим такъв за да се захванеш сериозно и отговорно с родителството, но вероятно, значителен период от време ще робуваш на грешни представи. С две думи, хубаво е преди това начинание егото да се укроти и да се поразпита. И както е казал народът, не старило а патило. А сега има и youtube видеа по всякакви теми. Аз разбира се, не направих нито едно от тези неща.

Беше преди шест години, лятото на 2014 г. Току що бях взел хонорар след доста теренна работа по един мащабен и патетичен проект за картиране на птици. Картирането е любимата работа на орнитолозите и като типични учени, те могат да го правят доста дълго време, убедително аргументирайки се с научни статии, че има нужда от още изследвания.
Така де, вече живеехме от две години в Горно поле, но по душа все още си бяхме доста номадски ориентирани. И просто изтокът ни засмука. Качихме се на голфчето барабар с Никола - младият едногодишен пътешественик по неволя и напред.
Родителите ми ни придружиха в частта от Горно поле, през Ивайловград и ъгълчето на Гърция до пресичането на турската граница преди Одрин. Там си казахме чао и ние навлязохме в любимата Турция.
Първата вечер си намерихме уютна затревена падинка встрани от пътя и невидима отникъде. Багажникът беше пълен и с домати и пиперки от градината и всяка вечер се гощавахме с обилни салати. Тогава още не знаехме, че вегетарианската храна без животински продукти практически почти не съдържа витамин В12 и мастноразтворимите А, Д, Е и К2.
Първата вечер беше голям ентусиазъм. Тръгвахме на голямо автомобилно пътешествие без ясен план, срокове и маршрут. Както най-много го обичаме. Е напоследък с три деца това просто не се случва, но тогава беше друго.
За Никола тогава нямаше значение къде се намира, стига да е с нас. Но след третата година до към петата година си обичаше рутината: Горно поле, реката, Хасково, Берковица, Бояджик, Варна и отклонения от този маршрут не му се нравят. 
Ха, каква интересна настилка...
...около троянския кон.
Троя не беше толкова грандиозна, колкото очаквахме. Но си беше преживяване, което Никола извървя бос. Интересно е, че в този северозападен ъгъл на Мала Азия е бил обитаван от траки преди 2-3 хилядолетия. Ако това ни се струва преди много време, какво да кажем пред факта, че анатомично съвременните хора обитават района от около поне 40-50 хиляди години. 
На малкия амфитеатър падна доста игра. Постоянно бях около него, за да го хвана ако се катурне от някой камък. Да, такъв подход практикувахме и все още - оставяме ги да се катерят където искат, като най-често аз просто съм плътно до тях за да ги хвана ако паднат. Почти никога не е имало падания.
Цвети също предприемаше игри с Никола, подобни на тези присъщи за татковците. Rough and tumble му казват на английски. Важни били за развитието на децата.
Разглеждането на картата и планирането накъде да продължим за мен винаги е било много специален почти ритуал.
Пълноценна почивка за всички на стар участък от пътя, функциониращ като отбивка.
Хм, ето откъде съм черпил вдъхновение за зидове.
Тези скала горе вляво изключително силно ни привлече и може би си обещахме някой друг път да се изкачим до нея.
Късно следобедна отбивка до влажна зона край пътя. След дълго шофиране, беше много приятен момент...
... с хубав прашен черен път, съблазнително отдалечаващ се от асфалта. Цвети предпочита да снима предимно себе си, а тук вероятно в момент на слабост май я помолих да ни снима с Никола. Тази снимка ми беше любима и досега е снимка на занемареният ми профил в онази социална мрежа, където много хора натискат бутончета с вдигнат палец.
Преди мръкване, след драматично търсене на подходящо място за нощувка, най-сетне сме се установили и пак си хапваме доматено-пиперковата салата. Вечерните часове бяха невероятни. Разположили сме се на възвишение над големият град Афион.
Изгревът беше също толкова прекрасен.
На следващият ден след дълго пътуване през равнини и едно объркване на посоките в Коня - градът на Руми, стигаме до подстъпа на Кападокия - долината Илхара. Легендата разказва, че при първата им среща, Шамс взема от ръцете книгите му и казва: "Време е да живееш това, за което само четеш", а след това ги хвърля във водата.
Още един зид вдъхновение.
Това пък е едър сокол, атакуващ ято диви скални гълъби. Ятото е под него почти в долния десен ъгъл на снимката. Беше невероятно представление, никога преди или след това не съм виждал гълъби да летят в такъв невероятен синхрон, толкова бързо и динамично. Искам един ден да се грижа за такова ято.
Попаднахме и на туристическа пътека в древен скален град. Изпреварихме потока и в началото бяхме почти само ние.
Църква?!
Никола не беше особено впечатлен и по тесните тъмни стълби, проявяваше търпение и оглеждаше със сдържан интерес.
Интересни ниши.
На пътя на хилядолетията.
Помолих Цвети да седне там, нали сме по нестандартните туристически атракции. 
Следваща вечер палаткуване. Под скали с гнездо на египетски лешояди, което знаех от онова ходене за ловни соколи през 2007 г. 
Отдавна изоставен дом, който трябва да е бил уютен някога. 
Много интересни места има встрани от главните туристически маршрути. 
Никито във времето, когато беше само той и се ползваше със стопроцентово внимание. 
Последна пейзажна картинка от Кападокия. Много уютни каньони, напомнящи на Русенски Лом.
Ток решихме да обядваме, трябва да е било в Ургюп или Невшехир може би. Някои от пещерните домове са превърнати в скъпи хотели. 
Цвети се радва на миризмата на лавандулата.
Местно изкуство. 
Да, мъжете не си падаме много по чаршиите. 
Носим си и книга за улесняване на комуникацията, но не можахме много да и се отдадем. 
Вече се връщаме към България и някъде по долината на река Сакария, кривнахме встрани от пътя.
Много интересно старо строителство. 
Местните хора в малкото селце, както винаги невероятно гостоприемни, веднага ни предложиха чай. 
Уважихме и самата река Сакария, най-вече Никола. С Цвети се надпреварвахме, кой пръв ще види брадат лешояд или скален орел, но нито едно от двете на това място. 
Кривването от пътя продължи в обход по обиколен маршрут по малки планински селца. 
Още една хубава къща.
Продължава оглеждането за лешояди. И да няма лешояди, ние сме си пристрастени в оглеждането на големи красиви скални масиви. В този район доста отдалеч видяхме едно голямо гнездо на южно изложение, което можеше да бъде единствено на брадат лешояд. Вида се среща в района, като популацията по река Сакария и околностите се оценя грубо на около 50 двойки. 
Тези смокини ги намерихме като саморасли покрай реката, където бяхме по-рано. Района се използва много за отглеждане и на нарове, а има и огромен брой закрити оранжерии.
Любимата ми скала в тази част на Турция. Създава асоциации с Враца. За нея съм споменавал и тук и тук
След около седмица в Турция, сутринта на последния ден сме вече в Къркларели или Лозенград. Предната вечер минахме Истанбул и по тъмно разпънахме палатка някъде час по на запад. Оттук минахме по паралелния на магистралата път по-на север и... отново в България.  
Както винаги има много хубави моменти, които снимките не са уловили. Спомням си една прекрасна разходка из град Кършехир. Прекрасно беше и времето в онази прекрасна могила дубликат на неолитна селищна могила, направена за туристи със солидно японско участие. Както и нощувката на палатка на външната веранда на една самотна къщичка насред земеделски ниви, където заварихме семейство с деца, които си тръгваха към селото и ни предложиха да останем там за през нощта. 


петък, 18 септември 2020 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 10

„Изчезне ли селото, изчезва държавата” - тези думи са били казани в разговор между Никола Радев и Николай Хайтов. Не е ясно под какъв формат ще продължи и нашия живот в Горно поле. През лятото на 2020 г. Цвети подаде молба за развод и през октомври предстои делото. Дано пък да е за добро - четох и "Засукан свят" на Хайтов. Снимките за този разказ съм ги подбрал от преди да знам. Текста ще е по-постен в сравнение с друг път, музата е в отпуск. 

Любка през септември 2018 г. с яребатото пиленце с име Пиу-пиу - то беше вероятно донякъде импринтирано към хора и просто чакаше някой да го хване.

Ники и Любка на "корабите" на завоя на Арда. 3.9.2018. 
Съседката леля Янка носи заблуден мигриращ ливаден дърдавец, който явно през нощта е влязъл в салмата. По-късно дърдавеца отпътува за спасителния център на Зелени Балкани.
Горно поле гледано от билните части на Патронкая от отсрещната страна на Арда.
Тошко от много ранна възраст имаше силен интерес към животните. Тук е награбил монографията за големия ястреб.
Такива идентични снимки имаме и от предходни зими. Много е уютно когато вътре гори ракетната печка, а вън фучи зимната картина.
Зимно ежедневие. Котенцето ни избра за стопани на Кравешкия плаж на Арда. Бягаше към нас от далеч с изправена опашка и мяукаше. По-късно Ники го кръсти Кристален лъч. Беше много любвеобилно, явно гледано от хора, които са му се радвали. 
Тази зима и Тошко е "барабар Петко".
Края на зида на средната тераса е готов. Тази извивка е направена от един ред камъни, като за целта подбирах по-дълги такива, за да са по-стабилни.
Външната каменна веранда е готова. 
През зимата на 2018/19 открихме улулица, която много често при пътуванията към Хасково виждахме на този комин в едно от селата по пътя.
Правим слънце от стар хромел и тухли, а наоколо предстои засипване с чакъл. Колко странно е, че съм свършил толкова работа по сухата зидария, а все още не съм измазал малката стеничка, където в някогашната външна баня беше гълъбарника. Ясно става на всеки, че недолюбвам работата с цимент, пясък и вар.
Имахме честта да участваме в една зимна еднодневна командировка с кучето Барс, което е обучено да търси отрови. Тук Барс откри останки от загинал белоглав лешояд.
Една сутрин пред вратата на къщата открихме малка земеровка, която през нощта вероятно е претърпяла среща с Кристалния лъч. Освен земеровки, котките не ядат и къртици.
Прекрасен текст за детството от Станка Бонева от книгата Фокус за дълголетие, която ми попадна в едно заведение в Ивайловград, където Цвети правеше бебеносеща среща.  
Гарван кацнал на отстреляни лисица и чакал, които бяха близо до къщата извън двора. Останаха си там през голяма част от зимата. 
През февруари - март бях в Оман, където с Клементин и Михаел изследвахме гнездовата популация на египетския лешояд в планините около Мускат. Публикувахме тази статия, върху която хвърлих много труд. Най-много харесвам картата, колко си играх да чертая населените места за да се открояват. Географията ми беше любимия предмет в шести клас. 
14-и март 2019 г., няколко дни след Оман и вече сеем картофи на новата земна тераса. Хубаво е усещането да създадеш нива на място, което е било напълно непригодно за земеделие. А фън шуя е ясен :)
С баща ми направихме тези пейки и масичка пред къщата. Сега след година и половина вече са с цвят подобен на кората на смокинята и изглеждат доста по-ненатрапчиво. 
И портичка със слънце да пази от кокошките пред къщата. 
Малко хора знаят, че на места по рида Гората в Източните Родопи има ядливи кестени. Този е вековен. 
Друга вековна дъбова гора край Арда. Любимо място. 
Веднъж през април с Ники и Любка направихме преход по долината на Хладната пещера, като стигнахме до Арда и после обратно. Беше си приключение. 
Новопоявила се двойка соколи скитници. Това е възрастен, а изкараха две малки през тази година. 
Докато водя бърдуотчинг туристи - горска зидарка с храна пред гнездото си. Снимана в буковата гора край пътеката зад вр. Голяма Чаталка на Сините камъни. 
Водя Катрин и Еди вече втора година. България им хареса. Тук има разказ за обиколката с тях през 2018 г. На снимката сме на може би най-атрактивната лалугерова колония - край с. Тополчане до Сливен. През 1998-2001 г. тук гледайки много царски орли и други хищни птици израснах и се оформих като орнитолог. 
Отново снимам женската с маската и червения пръстен М10 - най-старият египетски лешояд в България, трябва да е вече на поне 20 години. Тази година също е в района, но има подозрения, че не се размножава. 
Виждате ли мамута? 
Дворът на 7-и юни 2019 г.
Оранжевото петно малко вляво от центъра е част от лицето на египетски лешояд, който зорко и потайно ни следи от гнездото си. Минахме през гъсталаците в подножието на скалите без да обезпокоим птиците. В този ден водих двама германци, които бяха специалисти по водни кончета и искаха да видят ендемичното Somatochlora borisii.
Кристалния лъч си има котенца. Сега си спомням, че Любка много си играеше освен с котенцата и с тази зебра и с едно пластмасово конче и сиво магаренце. Преди може би две години бях обещал на Любка, че ще и купя теленце, но Цвети каза, че ако го направя ще ме остави. Ето, че проблема не е бил в теленцето. 
Родната къща на баща ми в село Ябълково. Отдавна не е наша. Тъжно ми е за тази къща, имам много мили спомени от нея и от двора. Странно, че когато я продаваха, не се чувствах така, явно съм бил млад и лекомислен. Баба ми Йовка, която живееше тук до към средата на 90-те години преди да я вземем в Сливен, гледаше кокошки на затворено и им викаше "чуми". Веднъж белка беше влязла и беше приключила кокошките с изключение на една, която оцеля и аз я кръстих "изядената глава". Изядената глава изкара остатъка от живота си в Бояджик. Баба Йовка не беше много по животните, но иначе беше много грижовна с децата. Тук ме е гледала за доста месеци когато съм бил някъде между 2 и 3 годишен. 
 
Между Ябълково и Горски извор - много рядката блатна сова. Наблюдение след проливен дъжд на 26 юни. От Горски извор имам пра пра пра баба, казвала се е Добра. А селото е съставено основно от преселници от вътрешността на Родопите, като преди това е било по рида Драгойна и оттам се мести.
Разходка с Цвети и децата до една любима изоставена махаличка по Дюшундере. Реката беше плитка и много топла и децата много се забавляваха. 
Сдобихме се с лодка. Ехо колко много емоции ни създаде тя през онова и това лято. Качвахме се четиримата с децата и неведнъж се пускахме по бързея на Баластиерната, когато реката беше най-ниска през лятото. 
Ники е невероятно грижовен към Тошко. Също така и Любка. Двамата са му прекрасни батко и кака.
За три седмици през септемви-октомври бях в Ливан, където проследявахме миграцията на кресливите орли. Имах късмет да заснема в един кадър голям и малък креслив орел. Публикувахме тази статия.
В Ливан видяхме и Баалбек.
Дребен вероятно мъжки царски орел на почти четири години над пътя до с. Николаево при едно пътуване с родителите ми и децата от Бояджик към Сливен. 
През 2019 г. любимото животно на Ники все още беше спинозавъра. А тази година доста се увлича по делфини. Тук сме в Бояджик при баба и дядо. 
Веднъж през есента докато работех на компютъра пред прозореца в Горно поле, този млад голям ястреб кацна на кол на оградата. А тези циментови колове са от лозето на дядо ми Нико от Бояджик.
Ихаа, от разклона до Горно поле с тротинетки. 
От Ники.
От първи ноември, зимата на 2019/20 изкарахме във Варна. Тук сме на разходка край с. Манастир. Имаше много стари крушови дървета в тази гора. Стигнахме до скален манастир, където децата много се въодушевиха, особено при преминаването през тъмни галерии. А с опела успяхме да измъкнем и една закъсала кола. 
Хубав пример по същата долина над с. Манастир.
В Бояджик позираме с нова придобивка - библията за определяне на хищни птици в полет.
За Нова година се прибрахме в Горно поле. 
Беше чудесно.
На 31-и декември край вековния габър на Глухите камъни. 
Тошко не изостава от групата по каменната стълба, а аз съм на една ръка разстояние. 
Още една находка.
И още една - истинска археология.
На следващия първи януари с децата отново на поход. Този път посещаваме красива скала със скални ниши, а в основата и намираме череп от заек, парчета от костенурки и части от восъчна пчелна пита. Децата си спомнят за този случай, защото когато днес им изпратих едно клипче за намерен череп от лисица от вчера, Ники ми припомни за находките до тази скала. 
С Ники сме на среднозимно преброяване и наблюдаваме муткур. Май от тогава му датира силния интерес към делфините.
На следващия ден с Любка и батко Християн броим птиците по южния бряг на Варненското езеро.
Малко по-късно същия ден Любка си намира четириног приятел.
А тази дива котка беше на пътя някъде западно от Попово, когато пътувахме от Варна към Берковица. Беше чудесно запазена и трябваше да я покажа на децата. Преместихме я да почива встрани от пътя. 
По време на същото пътуване някъде видях това стадо овце и не се сдържах и спрях да го снимам макар и отдалеч.
През февруари с децата сме в Бояджик и се разхождаме към непроучената Къртожебенска селищна могила. По черния път намираме смачкана невестулка. 
Ники е щастлив във високите сухи и меки треви. А Тошко почти се губеше в тях. 
Във Варна бяхме по мое предложение. Тогава за няколко месеца имах добре платена орнитологична работа, която изискваше по минимум 6 часа работа пред компютър на ден, а за Цвети щеше да е тежко предимно сама да се грижи за децата на село без много възможности за излизане през зимата. Можехме да си позволим добра квартира, а и майката на Цвети живееше във Варна и много помагаше. 
Към февруари въпросната компютърна работа приключи и се захванах здраво да работя по проект, в който избирах гледни точки за мониторинг на скалогнездещи видове птици. В антрактите между дългите по 2-3 седмици командировки в няколко дни с Цвети и децата търсихме скални орли в Източните Родопи. Тук Тошко заспа на наблюдателната точка до с. Долноселци. Той викаше на скалния орел "кандия уеуа".
Така през пролетта пандемията и карантината ни върнаха в Горно поле. Слънцето е готово. А кокошки отдавна нямаме - подарихме ги на леля Дафина и леля Янка, а някои изядохме. О, да това не съм споменал, аз не съм вегетарианец вече от около две години. И се чувствам много добре. Свърши се вече с онова усещане за незаситеност. Децата също здраво хапват месо, поне когато аз съм около тях. Цвети още се дърпа, но поне спорадично яде риба. 
На десети юни се връщаме към Варна за да изпразним и освободим квартирата. По традиция спираме на Обзор за кратък плаж. 
Под малката смокиня, Ники разчупва гипсово парче с кости на динозавър. 
Тази пролет и лято работих и по проект за малкия креслив орел в България. Целевите ми райони бяха Провадийско-Роякско плато и Камчийска планина. Намерих четири активни гнезда, трите с малки, а общо локализирах около две дузини територии. При първата командировка, която беше две седмици, спах в колата, тогава беше тази част от пандемията, при която хотелите не работеха.
Спомен от лятото на 2020 в Горно поле. Ники, Любка и Тошко на 7, 5 и 2.5 години. 
През юли и август правя дренажа за последната недовършена стая в къщата. Докато вървяха процедурите по развода успях да го завърша, както и да отлея плоча на пода в стаята. Тук Тошко пак е гол на двора и затова е леко скрит. Децата винаги са обожавали да се навъртат покрай мен докато работя. Така те участват с каквото им харесва и изграждат приятно положително усещане за работата като хубаво занимание. 
Пускаме хвърчило на Арда. 
А на Любка дотолкова и стигна куража да приближи тази дремеща крава. Все пак страшничка си е особено с рогата. Ако си представим същите пропорции за възрастен, това е почти като да доближиш носорог или слон. 
До нови срещи приятели!

18.09.2020 - рождения ден на починалия ми батко Никола. 
Горно поле