Страници

четвъртък, 4 октомври 2018 г.

Хищните птици в моя живот - първи срещи

Ако от 4-5 годишен непрекъснато си си мечтал и фантазирал за различни диви животни, моментите когато най-сетне започваш да ги виждаш остават завинаги запечатани в съзнанието ти.


По това време живеехме в Пампорово и единствения ми приятен спомен от детската градина е, как една студена снежна сутрин излизаме с дядо ми на път за въпросното място, а аз го питам кой би победил в борба между лъв и слон... Тогава по "Първа програма" вървяха и се радваха на голям интерес, сериите на съветско-българския филм "По следите на капитан Грант", от който си спомням само кадър с парцаливо плашило на уж истински южноамерикански кондор, който отнася в ноктите си дете.

Една вечер, било е може би същата зима, втората половина на 80-те. Домът ни беше на последният девети етаж в хотел Мургавец. Изведнъж чухме крясъците. Идваха от покрива на хотела, точно над прозореца на стаята. Кукумяу-кукумяу, много силно, птицата беше на метри от нас. "Кукумявка", трябва да е казал някой от родителите ми. Носела нещастие - това със сигурност е дошло от майка ми. Спомням си как баща ми и се върза, мъчи се да отвори огромният прозорец в студената нощ и хлопа с нещо по улуците за да прогони птицата.


Според изчисленията, през есента на 88-а, е трябвало да започна да ходя на училище. Чувствах се безсилен, когато ми беше обяснено, че това е повода да напуснем Пампорово и заживеем в Хасково. Там, докато тихо преживявах ужаса на първи клас, един ден четири години по-големият ми брат ми донесе от библиотеката, специално за мен, първата истинска голяма книга за животни. Макар голяма част от рисунките да бяха изрязани, бях запленен от тези, които бяха пощадени. През същото лято брат ми се удави в един канал край Хасково и в началото на 90-а, от втория срок на втори клас, вече живеехме в Сливен. В трети клас станах член на една библиотека, която след като изгоря започнах да посещавам друга и ненаситно четях всичко, което можех да намеря за животни.

Около веднъж месечно пътувахме до Ябълково, Хасковско, селото на баща ми, където баба ми живееше. При едно от тези пътувания е най-ранния ми много ярък спомен с обикновен мишелов. Беше началото на зимата - студено, мокро, с прехвърчащ сняг, някъде край Марица, между Димитровград и Симеоновград. Пътувахме с майка ми и баща ми от Ябълково, обратно към Сливен. Колата мина на метри от мишелова, накокошинен, кацнал на нисък крайпътен клон. Бях разтворил широко очи, опитвайки се да забавя времето и да попия с поглед всеки милиметър от птицата.

Селото на майка ми Бояджик, е в източната част на Светиилийските възвишения. Там прекарвах част от летните ваканции до средата на 90-те. Беше лятото на 91-а или 92-а. Съсед комбайнер влачи по асфалта на метър след себе си три птици завързани за краката. На портата сме с баба ми, и когато ни приближава отиваме да видим. Пухови малки с лицеви дискове с наболи махови пера, но вече доста изранени и ужасени от мъчението. Човекът попаднал на гнездото по време на жътва. Каза, че са кукумявки и след като ги беше влачил през цялото село и беше близо до къщата си, вече се чудеше какво да ги прави. Много исках да им помогнем и неуспешно молих баба ми да ги вземем и отгледаме. Спомням си колко разстроен бях след това. Години по-късно осъзнах, че това са били ливадни блатарчета.


Може би на следващата пролет, десетина годишен, отново в Бояджик, с магарешката каручка с дядо ми и братовчед ми отиваме за дърва в гората. Движим се по тесен черен път схлупен от дъбовата гора. Като камък от небето, на не повече от 3-4 метра пред магарето, хищна птица се заби във високите треви между черния път и края на гората. Магарето се уплаши и рязко спря. Птицата моментално излетя с мощни махове почти вертикално нагоре, отнасяйки в ноктите си младо зайче, което надаваше страховити крясъци. Трябва да е бил млад миналогодишен голям ястреб, защото добре си спомням надлъжно напетняване по гърдите и корема. Запечатало ми се е като снимка в момента когато ястреба вече се издигаше над магарето. Тогава нямах определител и двете книги, от които бях научил най-много за хищните птици бяха "Какво знаем за птиците" и "Грабливите птици на Европа". Във втората имаше рисунка на ястребов орел, който хваща заек и има същото капковидно напетняване по гърдите. Поради това години наред се двоумях възможно ли е птицата да е била такава.

Годините след световното през 94-а, бяха белязани от много игра на футбол с децата по бетонните покриви на подземните гаражи в квартала край старите гробища в Сливен. Тогава бях поизчел книгите за животни в библиотеката и поради незнаене как да продължа със зоологията (вкл. тигрите), се увлякох по еднотипните, приключенски романи на Карл Май. Изчетох почти всички преди съмнението, че са измислица да надделее. Но си остана любовта към културата на северноамериканските индианци, която имах още от един филм в Пампорово. Когато споделих новото си увлечение при едно гостуване на чичо Пенчо (и леля Краса) - семейни приятели и мои кръстници  той строго каза, че трябва пак да чета книги за животни. Почувствах се виновен и го послушах.

През 97-а открих, че в читалнята на една от библиотеките има списания за птици, каквито не ми бяха попадали дотогава. Моментално бях запленен от мисълта, че в България има още стотици хора с подобни интереси като мен. Докато планирах как ще стана член на организацията, отново в библиотеката се срещнах с Гиргина, която гордо носеше титлата председател на местния клон на дружеството. Няколко седмици по-късно за първи път гледах птици с бинокъл. Бях на 15 и заедно с Гиргина и Тихомир отидохме на Моллова кория край Сливен. Гиргина ни даде бинокли и ни показа една не много впечатляваща птица в далечината, за която каза, че е малък ястреб, а след това ни го показа как изглежда и в определителя на птиците на Балканския полуостров. Беше на около 500 метра, заря се над скалите вляво от Орловите дупки. Спомням си добре силуета му. Изненадан бях колко е малък, със странна дълга опашка и като цяло не много приличащ на хищна птица. А въпросният определител с рисунки на всички хищни птици моментално придоби магически образ в съзнанието ми. Чрез него истинско изражение в представата ми придобиваха видове като царски и голям креслив орел, които дотогава познавах само като лоши черно-бели снимки от книгата "Какво знаем за птиците". Окончателно и доживотно бях запален по хищните птици.

Чрез "Какво знем за птиците", скалния орел и брадатия лешояд се превърнаха в любимите ми птици. Златозар Боев им беше създал неустоим ореол. В съзнанието ми тогава бяха като вълка и тигъра: едното може да го видиш в природата на България, а за другото за съжаление вече трябва да се задоволиш с мечтите и въображението. Скалите винаги са ме привличали неимоверно много и това, че орела е "скален", за мен беше особено мистично и ме изпълваше с благоговение към птицата.

За пръв път видях скален орел няколко седмици след разходката до Моллова кория. Беше първи май 1997. С Тихомир бяхме в местността Тютюнлъка под Голяма Чаталка на Сините камъни. За пръв път вървяхме толкова навътре в планината (поне така ни се струваше тогава). Помня отлично силуета му при едно от завъртанията - двуметров размах (вече добре познавах по-дребните мишелови), V-образен профил в полет, крилата по средата характерно "издути" назад и тази много много дълга опашка.

В следващите години, колкото и да се занимавах с царски орли, лешояди и соколи, гледката на скален орел, винаги е била нещо много специално. 

Десет дни по-късно е първото ми макар и тогава неосъзнато наблюдение на осояди. По примера на Арсениев, Пржевалски, Спангенберг и... Гиргина, вече си водех дневник и ето какво съм записал: "На връщане от Карандила видяхме две големи групи от хищни птици недалеч една от друга. Най вероятно бяха мишелови. Едната група беше от около 12 птици, а другата от около 20."
Мястото на това наблюдение е в близост до обширна равна поляна, която е на 5 минути преди края на пътеката от Карандила към Моллова кория. В края на първата десетдневка на май е невъзможно да се видят над 30 мишелова на куп, а последващите години показаха, че проходът Сливен - Ичера е място, което концентрира много добра пролетна миграция на реещи се птици и групи от десетки осояди не са рядкост по това време.

Първият египетски лешояд видях надалеч и за кратко, но вторият път (1.06.1997) беше по-интересно и го помня добре. Като се тръгне от Сливен за Ичера има един остър десен завой на няколкостотин метра след отбивката за Сотиря. Изправени на колелата, бавно въртяхме нагоре по голямото нагорнище. Ето продължението от дневника:
"По пътя за Моллова кория на един мост се спряхме за да огледаме скалистите върхове вляво от нас. В далечината забелязахме едра граблива птица. Планираше на височина от около 20-30 метра над скалите, описвайки неправилни кръгове. Постепенно започна да се приближава към нас и успяхме да разберем, че това е единия от египетските лешояди, който се бяхме запътили да наблюдаваме. От някъде се зададе голям ястреб и застрашително се приближаваше към лешояда. В момента, в който ястреба беше само на пет-шест метра над лешояда двете птици бяха точно над нас на не повече от 20 метра. Ястреба присви криле и се спусна към египетския лешояд, който като че ли хич не му обръщаше внимание и само леко сви встрани за да избегне удара на ястреба. Ястреба като че ли нямаше много враждебни настроения, а само обикаляше около лешояда и правеше лъжливи нападения. След известно време двете птици се скриха зад скалите."

Белоопашатият мишелов има специално значение за мен. Това е видът, с който направих първите си по-задълбочени стъпки в наблюдението в природата. Ето описанието на първата среща с него:

"13.06.1997 г. По пътя за Моллова кория на един мост вляво от нас на височина около 40 метра видяхме един белоопашат мишелов. Идваше от дясната страна на пътя зад нас и се насочи към скалите нагоре като преди това правеше кръгове над нас. Беше с бяла глава и бяла опашка която имаше червеникав оттенък. Имаше по едно бяло петно на всяко крило, а до него по едно черно."
През следващата година направих двадесетина посещения в наблюдение на едно гнездо, където оставах за по няколко часа и вниквах в живота им. Особено подробни записки водех за смените в мътенето, но тогава пролетта се случи много дъждовна и не успяха да измътят яйцата.

Последвали са зимни наблюдения на полски блатар, но за тях нямам ясен спомен. Предполагам са били зимуващи птици, които съм виждал от колата по пътя от Сливен към Бояджик, където най-лесно могат да бъдат наблюдавани в района на бившето Керменско блато. Не помня и първото ми съзнателно наблюдение на обикновена ветрушка, но те също бяха чести между Кермен и Гълъбинци, особено на единствения завой от пътя, където имаше изоставена постройка. Всъщност там е моста над река Калница, за която в този участък не е много ясно накъде точно тече. Виждаха се често или там, или кацнали по наклонените във всевъзможни посоки стълбове от този завой до Гълъбинци.

На следващата пролет вече имах бинокъл и в последният ден на март, заедно с приятели, при единственото ми и досега ходене за риба (и птици) в живота видях първата си черна каня край село Мечкарево на Тунджа, а три дни по-късно отбелязах и наблюдение на двойка тръстикови блатари над големият язовир между Бояджик и Гълъбинци. Тези два вида, като обитатели на водоеми си стават и до днес по-рядко наблюдавани от мен, тъй като посещавах предимно нископланински райони, където те се виждат най-често по време на миграция. Винаги ми е било много любопитно, когато през пролетта често виждах тръстикви блатари на всевъзможни места над планинските ридове на Сините камъни и Гребенец, устремени към гнездовите си места на север. 

В деня след първата среща с тръстиков блатар, последва незабравима такава с орел рибар отново на язовира край Бояджик. Ето описанието от дневника: "Към 19:50 вече почти стигнал до язовирната стена, забелязах от срещуположната страна на язовира да приближава някаква птица. Оказа се орел рибар. Ясно видях ивицата през главата му, опашката му отгоре бе сивокафява със черен кант накрая. Отдолу бе светъл и със сиви краища на крилата. Летеше успоредно на брега от срещуположната страна. Насочи се към едно дърво със стърчащ сух клон. Той стигна дървото и го подмина с около 1-2 метра, но след това направи 2-3 силни маха с крила и се издигна на нивото на клона, след което направи още един замах, с който се върна назад и кацна на клона."

Седмица след рибаря, в един и същи ден видях малък креслив, змияр и царски орел. Случи се при първото ни целенасочено търсене на царски орли. От Гиргина знаех, че царският орел е най-редкият гнездящ в България орел и имаше шанс да го намерим и около Сливен. Двойка от вида е имало през 1978 г. в една местност на билото на Сливенската планина. Отправихме се натам с Тихомир, Гиргина и баща и, който подкара старата загряваща жигула по нагорнището. Когато стигнахме царски орли нямаше, но направихме продължителни наблюдения на четири малки кресливи орли и два змияра, някои от които може би мигрираха. Единият змияр беше увиснал във въздуха съвсем ниско над тревистото било и по-късно летеше с гущер в клюна, а другият беше кацнал и тогава за пръв път видях колко голяма и странна е главата му.

Следобеда, на същия ден, с Тихомир, все още под силно емоционално влияние на проучвателното ходене (бяхме на по 16 години), се качихме на колелата и отправихме към непосещаваното от нас дотогава сметище на Сливен! То беше край близкото село Сотиря и с Гиргина бяхме говорили за него, че е възможно да привлича мършоядни птици, включително царски орли. Бяхме притеснени, защото пътя точно преди сметището минаваше през негостоприемната махала. Минахме я без много да се оглеждаме, изправени на педалите на Балканче и BMX. Какво беше изумлението и възторга ни, когато малко след като пристигнахме и още се чудехме къде да застанем, се появи един млад може би двегодишен царски орел, а след него и втори, закръжаха точно над сметището, а при срещата си започнаха да надават характерния за тях подобен на кучешки лай крясък. Знаехме за този крясък от Гиргина, пишеше за него и с едно изречение в определителя. Отправиха се към подножието на рида Гребенец, където през следващите години прекарах много дни.

Сокола орко беше шестия нов вид хищна птица за април 98-а. Датата беше 18-и, бях в Бояджик и с колелото за трети път се отправях към язовира преди Гълъбинци, който беше станал любимото ми място за наблюдение на птици в района. Бях в северния край на язовирната стена, а в онези години по двата бряга на водоема имаше плътна редица възрастни хибридни тополи. Сега са останали само няколко, но тогава бяха стотици. Видях го да идва от север ниско над голото поле. Ветрушките вече ми бяха познати и по скоростта, бързината на маховете и по-големия размер, бързо разбрах, че за пръв път виждам някой от едрите соколи. Птицата приближи на по-малко от 150 метра и направи няколко кръга около брега на язовира. Много концентрирано се опитвах да го следя с бинокъл в полет, но беше бърз и го губех зад короните на тополите. Видях сив гръб и светъл корем, но това не беше достатъчно. В един момент кацна на едно от дърветата и успях да го разгледам. Веднага забелязах червените гащи и тъмните бакенбарди и ми стана ясно, че за пръв път виждам сокол орко. При следващите идвания и години, разбрах, че това е гнездова територия на вида, която почти ежегодно беше заета от една двойка, която гнездеше в стари гнезда на сиви врани, в основата, на които се настаняваха испански врабчета.

Да, през тези години язовира западно от Бояджик беше рай за наблюдения на птици. На 23 май с изумление открих, че по тополите има и колония вечерни ветрушки. В деня, когато видях оркото, те все още не бяха пристигнали от Африка, но ето че сега, докато все още карах колелото по асфалта и не бях достигнал язовирната стена, видях ветрушка да каца на върха на една от тополите източно от стената. Спрях да я погледна с бинокъла и не можейки да повярвам на очите си, видях как друга изглеждаща почти изцяло черна ветрушка кацна на гърба и и копулираха. Изминаха няколко секунди докато асимилирам. Още нямах определител, но вероятно бързо съм си спомнил, че сред соколчетата има едно, при което мъжкият е тъмносиво-лилавикав. Именно, вечерна ветрушка. Два дни по-късно с Гиргина и Тихомир хванахме автобуса от Сливен за Тополовград, слязохме на разклона за Бояджик и при един цялостен обход на язовира преброихме осем двойки вечерни ветрушки и шест обикновени ветрушки, наред с орковците. Тогава нямаше как да знаем, че това е една от последните колонии в България, камо ли да предположим, че след няколко години ще изчезне.


В деня, когато за пръв път видях вечерните ветрушки, беше и първата ми среща с малък орел. Беше светла фаза, спомням си как изглеждаше минавайки над мен, планирайки с присвити криле на фона на синьото небе. Бях запомнил от определителя контрастната му черно бяла окраска отдолу, размерът му беше на обикновен мишелов и когато го видях бързо се досетих какво виждам. Дори имаше невероятно интересен конфликт с вечерните ветрушки.

Следващият месец беше белязан от сокола скитник. Вече посещавах редовно наблюдателна точка на скали срещу гнездото на белоопашатите мишелови, за които исках от собствен опит да науча колкото се може повече. 28.05.1998 г. "Един сокол скитник дойде откъм лифта към Поп Станчовите скали. Носеше някаква птица в ноктите си с големината на гургулица и вероятно беше такава. Направи 3-4 плавни кръга над Поп Станчовите скали, после отлетя на север и кацна на една скала в северния край на скалите. Когато след малко погледнах натам, вече го нямаше." 
Но много по-силен е  споменът ми от втората среща със скитник, две седмици по-късно пак на същото място, когато наблюдавахме яростна междувидова борба с женския белоопашат мишелов. Двата вида практически не влизат в конкуренция за храна, но взаимно са сериозна заплаха за скоро излетелите неопитни малки на другия вид и това поражда враждата им.


Баба ми Йовка вече живееше при нас, но все още през няколко месеца ходехме до къщата в Ябълково. През юни, при едно такова посещение, бях убедил нашите да отидем с москвича до реката. Преди 5-6 години някъде тук в алувиалните бивши заливни тераси имахме нива с фъстъци. Тук видях първия си късопръст ястреб и то на гнездо с малки на брега на Марица до Ябълково. Е, тогава го взех за малък ястреб, но когато по-късно от Гиргина научих, че по тополите край Марица гнездят само късопръсти ястреби, коригирах записа в дневника. Тя беше ходила на една от онези древни студентски орнитологични експедиции с понтонни лодки по реката от Пловдив до Свиленград и беше наясно с ястребите по Марица.

На 11.07.98 беше първата ми среща с ловния сокол. С Гиргина и Тихомир бяхме по терена в изгарящата юлска жега и катерехме планинско било. Възрастен ловен сокол се появи край нас, мина под нашето ниво, после се издигна точно над главите ни, така че го разгледахме перфектно отвсякъде и отпраши на север към главното планинско било. През тази и следващите няколко години имах още около двадесет наблюдения на ловни соколи и също като с вечерните ветрушки, не е имало как да знам, че това са едни от последните няколко двойки в България, преди вида да изчезне.

Гиргина отдавна ни беше обещала, че ще отидем до Маджарово за да видим белоглави лешояди. В главата ми мястото беше придобило легендарен ореол от мига, в който научих за него от онова списание в библиотеката. Тръгнахме тримата с Тихомир в събота на пети декември, с автобусни смени в Стара Загора и Хасково. От Сливен "времето беше мъгливо и влажно по целия път до с. Силен". След пресичането на рида Гората мъглата свърши и се откри гледката към Момина скала и Маджаровския кратер, която ми се стори величествена. На кръстовището в Силен попаднахме в офиса-квартира на Чефи, който работеше като ветеринар в района. Посрещна ни радушно, а стаята, в която се помещаваше преливаше от биологични книги и беше отгоре до долу облепена с природозащитни плакати, включително онзи стария с хищните птици, в който 3-4 годишният морски орел е отбелязан като царски. Чефи ни закара до Маджарово със зеления си москвич. Там от "хижата", както местните и казват, видяхме два белоглави, които кръжаха наоколо. Срещнахме се с доста младежи-студенти, участвахме и в подхранване. На следващия ден се прикачихме към трабанта на Ицо, с помощта на който стигнахме в Хасково.

Не си спомням първото ми наблюдение на малък сокол. Твърде вероятно да е било по време на среднозимното преброяване на водолюбивите птици през януари 1999. То беше няколко дни и кръстосахме доста голям район, като покрихме язовирите Жребчево, Овчарица, Малко Шарково, Церковски. Смътно си спомням, че почти винаги по време на среднозимните сме виждали малки соколи, често кацнали на крайпътни дървета. Веднъж бяхме спрели до един такъв и той просто не излиташе. Тези полярни обитатели, които зимуват у нас не са много запознати с опасността, която представлява човека. Красиво е да видиш контурния полет на малкия сокол бръснещ на метър над земята в преследване на чучулиги, бъбрици, овесарки...


Първата ми среща с най-едрият орел в Европа беше на 27.03.99 отново край язовира до Бояджик - шестият вид хищна птица, която за пръв път виждам на това място. Нашите ме бяха оставили с колелото на разклона преди селото. Морският орел излетя от тополите опасващи водоема. Вероятно беше двугодишна птица, спряла тук по време на пролетната миграция. Две сиви врани го погнаха и започнаха да му досаждат, както често се случва с морските орли, а той отлетя далеч на изток. Даде ми възможност да го проследя няколко километра и го загубих в полет далеч към село Болярско.

Тази пролетна миграция ме зарадва и с наблюдение на мъжки степен блатар. Шест дни след наблюдението на морския орел бях на полето край Тополчане. Там все още се помещава най-впечатляващата лалугерова колония в България - магнит за много хищни птици. На тази вторична степ украсена от ориенталски каменарчета и късопръсти чучулиги, стоейки до колелото с поглед вперен в небето, съм научил може би най-много за хищните птици.
А птицата беше просто красива.

По онова време още гледах телевизия и спомням си, че тогава занимаваха хората със спорове  кога започва новото хилядолетие. Два дни преди края на 1999 г. се разхождах по Сините камъни и набирах височина по хребета Хисарлъка, движейки се в посока към Арабаджийска поляна. Тогава от север на юг над Поп Станчовите скали се спуснаха към полето 6 обикновени мишелови, последвани от още три, един от които обаче се оказа северен мишелов. Добре си спомням как при едно от завъртанията добре го огледах отгоре и блесна бялата му опашка като на млад скален орел - с широк черен кант накрая. Прекрасно!

През февруари 2000 г. Митко Георгиев от Варна ни беше поканил да участваме в едно от редовните преброявания на водолюбивите птици в Шабла и Дуранкулак. Предложението беше много изкусително не заради червеногушите гъски, а защото там от няколко години редовно зимувал възрастен голям креслив орел. С Гиргина пътувахме с влак до Варна, там спахме у Иво Иванов и около четири сутринта тръгнахме към Шабла. Тогава в тъмното от някъде взехме и чакащия в студа на тротоар Белчо, с който от октомври се озовахме в една група в биологическия в София. С Гиргина бяхме в колата на Митко и се радвахме на специално отношение. Намерихме орела кацнал на група от три дървета в обширна нива. "Приближихме го на около 200-250 метра за да го разгледаме със зрителната тръба. Видът му остави незабравимо впечатление у мен при шейсеткратно увеличение с тръбата. Целият беше кафяв и то почти едноцветно кафяв, със слабо изсветляване малко под средата на крилото. Главата му изглеждаше масивна. Решихме да не го вдигаме и се върнахме в колата, като продължихме към морето за да преброим птиците по морската акватория". По-късно добре го видяхме и в полет, заедно с тръстиков блатар и обикновен мишелов, които го атакуваха и в дневника пак подобно съм описал наблюденията си и разликите, които съм забелязал в сравнение с малкия креслив орел. Бях много щастлив. На връщане към Варна, Митко караше тогавашното субаро със 150-160, така както Ицо напъваше трабанта до 110 - разбрах че тези хора карат бързо. Впоследствие и аз станах като тях, първо с москвич, после с опел, но добре че оцелях - примерът не е бил много добър. Но така беше през 90-те, скоростта се ограничаваше главно от дупките по пътищата.


От октомври 2000 г. се превърнах в студент първокурсник в билогическия в София, специалност биология. Наивният ми ентусиазъм бързо беше попарен от студената, бюрократична и бездушевна среда. В един от първите дни, преодолял притеснението си, изпълнен с надежди посетих офиса на дружеството, но го почувствах почти толкова зле, колкото в университета. След като ми отвориха да вляза, но никой не ми обърна внимание попитах за някаква литература за хищни птици и Данчо Христов ми връчи да чета Крамп & Симонс. Последваха лекции, упражнения, живот в общежитията, студентски купони, сесия изпълнена с разочарования и към вторият семестър на първи курс, вече не намирах никакъв смисъл в цялото това скъпо начинание. Разочарованието много намали ентусиазма ми за птиците, но често се връщах в Сливен.

Червена каня видях за пръв път при една пролетна миграция на 2001, над Сините камъни. Бях в района на един скалист връх, на който така и не бях успял да намеря местно име по картите, затова го кръстих Гарвановия връх. Канята премина високо над мен и продължи на север. Далечко беше и бързо, не можах да я почувствам много добре.

Следващата среща с нов вид хищник беше зашеметяваща! Бях изкарал първи курс и вече беше лято. Объркан от безпътицата, бях спрял записките в дневника и вече небрежно и рядко си водех бележки в едни малки джобни тефтерчета. Примамливостта на гъмжащото от лалугери Тополчанското поле беше голяма и на трети август бях там с колелото, настроен за наблюдения на царски орли и каквото още има. Какво беше изумлението ми, когато достигнал обичайното за онези години наблюдателно място, видях млад степен орел. Голям почти колкото царски орел, с онази безпогрешна широка светла ивица по цялата дължина на големите подкрилия. Тази птица остана в района почти месец - до 29.08, наблюдавахме го многократно, а впоследствие се появи дори и един възрастен. Ходеше по земята чевръсто и по-продължително и от малък креслив орел. Често нощуваше на едно дъбче на южния склон на Гребенец. Годината беше много добра за лалугерите и те бяха изобилни и навсякъде. Едновременно със степните се виждаха и по няколко млади царски, двойка скални и малки кресливи орли, без да споменавам няколкото двойки белоопашати мишелови и големи ястреби - всички угощаващи се със симпатичните гризачи. Разтръбихме насам натам, за да видят и други хора степния орел, защото наблюдението беше толкова изключително рядко, че знаех, че иначе над него ще остане да виси едно съмнение. Най-впечатлен беше Цено Петров, който изрече култовото "Не зная дали да вярвам на очите си". Да, степните орли ми въздействаха така, че след половингодишно прекъсване отново поднових воденето на дневника.

В началото на януари 2002-а, участвах в най-отегчителния семинар в живота ми, беше нещо за подготовка на България за Натура мрежата. Имаше едни трима англичани, които по цял ден говореха някакви безумно скучни неща и тези като мен, на които им беше неудобно да излязат, стояха и се напрягаха да слушат превода. Беше в Маджарово и в последния много студен, снеговит зимен ден, имаше посещение на площадката за подхранване на Студен кладенец. Там видяхме малко белоглави, млад царски и морски орел и... един млад черен лешояд. Хм, първите ми наблюдения на белоглав и черен лешояд са все твърде конвенционални.

Пак през 2002 г., вторият семестър на втори курс ознаменува може би най-голямата депресия в живота ми. В университета най-сетне започнаха лекциите и упражненията по дългоочакваната Зоология на гръбначните животни, покрай която наивно се надявах да намеря някакъв смисъл и посока в професионален план. Разочарованието и объркването от всичко в София беше толкова голямо, че едва го понасях. Тогава реших, че трябва да зарежа птиците и да се насоча към по-ранната си мечта да правя нещо с хищни бозайници. Свързах се с Диана Златанова в зоопарка и след като и досаждах известно време, тя ме включи в първия малък проект за търсене на рис в Осоговската планина. Но странно беше, че когато вече бяхме в Осогово, повече гледах в небето, отколкото търсех следи в калта. Този объркващ период в живота ми донесе и най-голямото ми орнитологично заблуждение.

Далматинският сокол е една от най-редките птици в България. Към днешна дата (2018 г.) не съм чувал дори слухове някой през последните десетилетия да е намирал размножаваща се двойка от вида. Кой знае, може и да е имало, но не е достигнало до мен. Може в югозападна България, защото 20-30 двойки гнездят в Македония. Такава информация трябва да се пази в тайна, защото през 80-те и 90-те години някои соколари са направили много поразии на ловните соколи. На 23 март 2003 г., видях двойка едри соколи, демонстриращи гнездово поведение в Осогово и ги определих като далматински. Птиците често кацаха в старо гнездо на скален орел и правеха териториални демонстрации във въздуха. Години по-късно осъзнах, че съм грешал и всъщност съм наблюдавал двойка миналогодишни соколи скитници с кафяви гърбове. Истински далматински соколи, макар и друг подвид, видях на няколко пъти в Етиопия през 2009 и 2010 г.

През 2004 г., вече бях намерил приятели в София и се чувствах щастлив и полезен и някак бутах университета. Мила, Митака Зарев, Коцето, Мишо, Симо, Деси, Данчо... Почти всеки уикенд гледахме птици около София, събирахме се на по бира. Проекта на Марин за египетския беше активен вече втора година и по едно време той се появи с Данчо от Русе и каза, че ще се организира бригада за търсене на предполагаемо гнездо на черни лешояди в Бойник планина в Източните Родопи. Тръгнахме с две коли от София, като аз карах москвича ми, с който преди това бяхме броили щъркелите в самоковско и из софийските села. Пътят така ме измори, че през нощта сънувах кошмар, че катастрофирам и кой знае защо се опитвам да натисна спирачките с ръце. В съня си съм се изправил в леглото и съм хванал ходилата на Митака Зарев на съдедното легло, който ме събуди изкрещявайки "Ей, какво правиш"... "Ааа, Митак, извинявай, търсих спирачките", обясних му аз и заспах. Това беше предисторията на първото ми наблюдение на средиземноморски сокол. Смятах го за толкова рядък, че се бях отказал от идеята, че мога да го видя в близко време. Но на втория ден след случката със спирачките, с Митака и Данчо скитахме някъде из дебрите на Бойник планина, оглеждайки се за картали, по възможност кацащи в гнезда, когато съвсем близо до нас над гората се появи този мистериозен сокол. Беше под нас и го гледахме само отгоре. Не можех да проумея какво е това. Едър с размах на скитник, но олекотен, изцяло шоколадовокафяв, без какъвто и да е намек на друг цвят, дори и по бузите. Не си спомням дали въобще го видяхме отдолу. Мисля, че мина известно време докато проумеем, че сме видели тъмна фаза на средиземноморски сокол.

На следващата година Митко Рагьов участва в изследване на ловните соколи с Северозападен Китай, после организира семинар за ловния в България, а от април до юни 2006 г. и аз попаднах в Китай за втора година на същото проучване. В Джунгарската пустиня на Китай беше епично. Почти винаги обикалях сам - пеш и от 9 до около 5-6 вечерта. В един от дните тръгнах от лагера в подножието на граничещата с Монголия планина Байтаг. В ранния следобед бях вече много високо сред невероятна природна красота и тишина без никакви хора в радиус от поне 10 км. Газех в сняг по стръмен склон и си мислех как ей там, не чак толкова далеч, на билото е границата с Монголия. От Ма Минг знаех, че някъде не много далеч е имало наблюдения на снежни леопарди. Прехласвах се от мисълта в каква невероятна част на света се намирам и колко фантастична е природата около мен в момента. Преди час-два бях видял котката манул, а току що имах среща с двойка червеноклюни хайдушки гарги, когато внезапно онова чувство ме накара да погледна точно над главата си. И те бяха там - двойка възрастни брадати лешояди в кристалния планински въздух. Невероятно огрети от слънцето, кръжаха над мен и любопитно ме разглеждаха. Като правя този преглед и връщам лентата назад, това определено беше най-невероятното и много лично наблюдение.

Пак в Китай за пръв път и на няколко места видях и белошипи ветрушки. Впечатляващо беше да чуя и дрезгавите им кратки и стържещи обаждания, които нямаха нищо общо с тези на обикновената ветрушка. Обикновен вид бяха в най-източните подстъпи на Алтай, където на сравнително миниатюрна  единична скаличка (100х20 метра) като остров в равната като тепсия степ, 3-4 двойки гнездяха заедно с още толкова обикновени ветрушки, белоопашат мишелов, ловен сокол и папуняци.

През 2008 г. ставаха десет години откакто съзнателно гледах птици с бинокъл. Хищниците винаги бяха акцента на моите разходки в природата и вече бях видял почти всички, установявани в България. Този път се бях забутал в най-затънтената част на един от най-забутаните райони на Южна България. Ето какво съм записал в дневника:
"16:50 H. fasciatus - 1 ad  или късен subad. Появява се от S, N от скалата на C. corax. B. buteo - 2 кръжат разтревожени. Веднъж H. fasciatus приближава единия B. buteo и отдолу го атакува. Около 1,5 пъти по-голям от B. buteo. Изцяло тъмен шоколадовокафяв гръб без никакви петна, опашката с цвета на гърба и крилете. Леко увиснал профил към края на крилете. Отдолу се вижда тъмна широка ивица по средата на подкрилията, много светли бели гърди и корем, светла гуша. Дълга опашка. В 16:55 каца след пикиране от около 100 метра на малка скаличка на билото N от скалата с C. corax. Стои до 17:20 и до тогава се пощи. Излита, зарява малко над дерето и се скрива на NW на средната височина на хребета".

Наблюдението беше по-далечно, нямах зрителна тръба и орелът не се приближи на по-малко от километър. Но беше непогрешимо. Първоначално не можах веднага да включа какво виждам. Първата ми мисъл беше за змияр, заради почти еднаквия размер. Но веднага разбрах, че не е змияр и усещането за ястребов орел се прокрадна. Не беше и скален, царски, креслив, морски, малък, степен или рибар. Размерът, светлия корем, тъмното оцветяване отдолу по средата на дължината на крилата, оцветяването отгоре, невероятно дългата опашка на фона на тялото, атакуването на мишеловите и то отдолу и пикирането за кацане към скалата бяха все железни белези, още повече в комбинация един с друг.

А пепелявата каня никога не ми е била тръпка. Въпреки, че е виждана няколко пъти в България, не я възприемах за част от нашата фауна - най-близо гнезди във Франция и Египет и тук са виждани само скитащи твърде отдалечили се от ареала си птици. Затова я видях последна, чак в Етиопия през 2009 г.

Всъщност остава ми поне още един вид - дългоопашатия морски орел. В края на 19-и век една двойка е гнездила край тогавашните езера до Девня. Гнездил е и в южна Украйна. Реинтродукция? Още повече като се има предвид колко добре се справят морските орли в цяла Европа и как се увеличават и у нас.

Оглеждайте добре и вечерните ветрушки по време на миграция и дръжте фотоапаратите под ръка, защото не се знае от къде ще изскочи първото амурско соколче - вече са виждани в няколко страни в Европа. А за легендарните срещи с полярни соколи не знам, но винаги има шанс такава птица да се появи в някоя студена снежна зима. Възможна е появата и на млади скитащи рюпелови лешояди, които все по често се виждат в Иберия, както и млади скитащи испански царски орли (по-ръждиви и без надъжно напетняване по гърдите и корема). За малко да забравя - оглеждайте и милионите осояди на миграция, защото ни очаква и първата среща с източния или ориенталски осояд - усеща се и като хабитус разликата, имах шанса да го видя веднъж в Китай, а вече доста пъти е виждан в Израел.
Но пак да напомня - фотоапаратите да са наблизо, това вече не са 90-те години. Моята маймунка за няколкостотин лева е с 50 пъти оптично увеличение и е повече от перфектна за документални снимки.

Хм, искам да видя на живо в природата и някой от онези хибриди между царски и степен орел в Турция... Но вече съм на такъв акъл, че дори някой да ми разкаже как той ги е видял, може да ми е достатъчно.






вторник, 28 август 2018 г.

Нашият живот на село в Горно поле - част 9

Тодор се роди на 12-я етаж в София на 30 март с две седмици закъснение. Оказа се, че е изчаквал десетата ни годишнина с Цвети, която ние триумфално бяхме забравили. Е сетихме се на 31-и. Въпреки, че след раждането плака повече в сравнение с Никола и Люба, веднага ми направи впечатление как се стреми да не плаче. Цвети разбира се мисли, че си въобразявам. Вече е в петият месец и засега (чукаме на дърво) с три деца ни е по-лесно отколкото с две, когато Люба беше на тази възраст. Тя много се гордее с това как често силно е врещяла като бебе. 
След най-важното събитие, връщаме назад за да е хронологично. В края на ноември 2017 кокошките най-сетне започнаха да снасят, а великата подпорна стена е вече построена. Снимката е от 31-и декември. Не помня какво по-различно сме правили на този ден, но на нас винаги ни е харесвало на Нова година ако може да заспиваме преди полунощ и в просъница да чуваме гърмежите.

Легото се оказа голям удар. Е, да, пластмасово е. Най-смислената пластмаса в цялата къща. Никола нерядко откарваше по час, че и два в непрекъснато занимание с него. И към днешна дата прави потресаващи изобретени от него машини. Люба започна с издирване на най-малките еднакви парченца и сглобяването им в монотонни дълги елементи.
През ноември имах късмета да снимам мъжки малък ястеб-врабчар, който кацна на салкъма зад къщата. Мислеше си, че може да мине незабелязан. Бързо изтичах за фотоапарата и го нащраках, докато той може би се опитваше да се убеди, че или не го виждам, или го мисля за сойка.
Източните склонове на Къзкая - есента завладява района.12.XI
Напредвам със зида - рециклирани бивш обор, стена от плевня, пещ и още камъни изровени от двора. Без прави ъгли и прави участъци - малко кривичък е станал :) Имитирането на природните форми влияе добре на човешката психика. Над него плана е да насипя пръст от по-горни неизползваеми участъци и изравненото място вече се оформя като овощната градинка, където ще може да ходят и кокошки.
Седмица ми трябваше за този зид - мястото беше и много наклонено. В ъгъла се показа и скалата, което много ми харесва.
Забавно есенно занимание беше събирането на чували тор в такава форма по поляните, където кравите се струпват на достъпни за кола места. Шест чувала отидоха за неголяма площ пред къщата, където поради изравняването и появилата се плитка глинеста почва почти нямаше трева. При събирането през пролетта изсипвам два чувала за една вечер в бидон и на сутринта бързо намачквам с ръце размекнатата тор, която е без неприятен мирис и насипвам по вадите в зеленчуковата градина или на дръвчетата. Ефекта беше много силен и се оказва, че при нашата почва това действие е от критично значение, както за зеленчуците, така и за дръвчетата - праскова, круша, ябълка, дюля - късно наесен или ранна пролет.

4-и декември. Двойка възрастни белоглави лешояди в сърцевидна гнездова ниша, която традиционно ползват вече няколко години поред.
Когато кокошките започнаха да "пронасят", наред с маломерните, като че ли повечето снесоха по 1-2 яйца с два жълтъка.
Когато стана наистина студено, почти всеки ден Никола предприемаше самоинициативни излизания в двора, където си играеше някакви игри. Той е от хората, които имат безразлично отношение към годишните сезони.
На няколко пъти Ваня и Антон ни снабдиха с почти промишлени количества свиленградски райски ябълки, които признавам си предимно аз изконсумирах. Основно под форма на смутита, в които има още два банана, авокадо, две лъжици тахан, 8-12 фурми, понякога и какао или брашно от рожков и съвсем малко вода. Още по добре ако има и конопено семе. Засега претърпявам неуспех в завъждането в двора, но пък имам дръвче от кавказката райска ябълка с дребните плодове, който мога да ползвам за подложка.
Моят ужас от публично награждаване и изслушване на хвалебствия се материализира в този орден, който Цвети небрежно ми връчи. Впоследствие разбрах, че решението било взето от може би трицифрен брой майки със специални интереси в областта на бебеносенето, които общуват помежду си предимно чрез интернет. Аз не нося децата в слинг, нито пък в раници, но иначе много ги нося.
В такова време, човек по-лесно осъзнава разни неща. Особено, ако има късмет да се разхожда в гората. Но и чистене на пътечката до портата, а после до асфалта върши същата, че може би и по-добра работа.
Опааа, ами сега?
Добре, че си имат милозлив стопанин, който разравя снега за да имат достъп до зелено всеки ден. Затова пък, в определени ситуации, Цвети решава да ме осветли, че "кокошките се най-важни за теб", но пък аз не казвам на Люба, че "ще спиш при кокошките" :) В един нелек период насред зимата, прочетох народната мъдрост от Западните Родопи "С жена и с коза не се спори" и това ми подейства просветляващо. Друго което ми свърши работа е възприемането на съзнанието да нямам абсолютно никакви очаквания за поведението на близките - добро или лошо, така мога да бъда единствено приятно изненадан. Но не трябва да твърдя, че мъжете значително превъзхождаме жените в способността да контролираме емоциите си. Убеден съм, че има добра причина за това, след 200 000 години, едва ли става въпрос за някакво несъвършенство, по-скоро това е естествен мощен еволюционен тласък, произхождащ от отглеждането на потомство.
Редно е да обърна някакво внимание и на децата. 21-и декември - Цвети е бременна в около шестия месец.
Но след силно емоционалното начало, последвано от бързо преобръщане, ненаправили и 500 метра, нещата изглеждат по различно, особено за Люба. Все пак, може би и екипировката не беше оптимална.
Йога с мама е къде по-приятно преживяване.


На осмата година вегетарианство официално се диагностицирах с дефицит на витамин B12 (около 90), също и много ниско желязо. Цвети също беше с много ниско ниво (около 150), а децата - изненадващо добре - Никола с 500 - гранична стойност и Люба - 1000. Симптомите - много ниски нива на енергия и постоянна умора. По въпроса на български има вече и една много добра книга, която преди това бях купил от една витрина. Инжекциите ни свършиха работа като начало, а след това се старая да ям яйца от нашите кокошки всеки ден. Най-енергичен съм, когато няколко дни поред ям поне по 4-5 яйца. Винаги ми се услаждат. А почти бях започнал да си вярвам, че просто вече съм стар. След корекцията се върнах на енергийните си нива от края на 20-и век. Но намаля ли храните с В12, енергията ми спада.

Суровите жълтъци от домашни кокошки на свободна паша, са суперхрана, която почти няма равна. В България традиционно са били използвани повсеместно за подсилване на отслабнали организми, но и за добавка към храната и при добро здраве. За съжаление, многото ми търсене в интернет не откри почти нищо по темата у нас, а старите хора във всяко село са наясно със силата на суровите жълтъци и цитират различни случаи от миналото. Дядото на Цвети от Рудник, например ги е ял редовно, докато е "пораснал" просто за подсилване. Аз, Ники и Люба вече сме изгълтали 400-500 такива, без да се тревожим за салмонела и подобни. Пътешествието към суровите домашни жълтъци започна преди около година и половина, когато установих, че и Люба има кариес. Вероятно нещо не беше наред с вегетарианството ни. Така стигнах до Уестън Прайс и жълтъците, като по-приемлива алтернатива пред маслото от черен дроб на риба треска.
 Ето произхода на яйцата. 
А засега освен тревата и животинките, които сами си намират-такава е основната им храна. Надявам се след оформянето на много голяма компостна купчина с много тор, постепенно да намалим дажбите от зърнени храни до минимум.
Някъде под Горно поле - маклен с езерце в него.
Люба и най-страшната поза, на която е способна.
Обяд на "купчината".
Не се чувствам добре и при телефонни пожелания за рожденни и именни дни. Хубав подарък беше, когато на въпросния ден видях голяма черноглава чайка в язовир Порой по пътя на връщане от Варна. Минавахме по стената с колата, видях я и я взех за мъжки голям нирец. Реших да спра и да го снимам, но ето какво се оказа. Виждам я за пръв път, а ми е любимата чайка - сигурно защото е централноазиатски вид. У нас е много рядка през зимата, главно по Черноморието.
Няма месец, в който да не сме на реката. 30.01.2018
През тази зима, значима част от живота на Люба мина в работа с кукли.
В студа имаме време за инсценировки.
Първи март.
Чакайки раждането на "бебето Тошко", прекарахме изненадващо не много тежък едномесечен престой в София. Ники и Люба вече не са бебета, играят много заедно, имаме изградено доверие и прекарвахме голяма част от деня тримата насам натам, докато Цвети непрекъснато ходеше по срещи с различни майки. Наложи се да сменим и четири квартири, докато чакахме. Добре, че и родителите ни помогнаха финансово.
Ето го и "тигая" (Люба). Тигрите са специални, още за тях съм писал тук - само дето добре, че така и не тръгнахме с колата и децата към Индия.
 

Пак сме в Горно поле след най-дългото отсъствие, откакто живеем тук. Пролетта вече е навсякъде. Цъфнал е китайският лимонник: плодът с петте вкуса - солено, сладко, горчиво, люто и кисело.
Червеногръдка - поредната жертва от сменената дограма на прозорците. Блъскат се предимно млади и възрастни косове, намирали сме и поен дрозд. А през август пред нас се блъсна един възрастен женски малък ястреб, носещ обезглавено врабче. Падна в краката на Цвети, която простираше, повъртя се в кръг малко и после благополучно излетя. Сблъсъкът със сгради е на първо място по причинена от хората смъртност сред птиците в света.
4.IV. Най-близката двойка египетски лешояди активно строят гнездото. Единият излита, а другия влита в нишата с топка овча вълна, която служи за постелка на яйцата. Женската е опръстенена като възрастна през 2005 г., което я прави най-старата на Балканите - поне 18 години. Оттогава тя гнезди все в тази гнездова територия, като през годините са използвали три различни гнезда.
Леля Тана е починала, докато сме били в София. С децата говорим за прераждането и, че душата не умира. Вярвам в тези неща от малък, когато съм имал видения на починали роднини. "Братът на мечката" е хубаво филмче за децата, което засяга тази тема.
Отново от Варна към Горно поле и в много топъл слънчев ден (началото на април) спираме на централния плаж на Обзор. Удивени сме, че няма почти никой, нито едно дете освен нашите. Беше събота или неделя. Недоумяваме, защо тук не е пълно с деца? В Обзор би трябвало да има стотици такива.
Време е за малко рекреационна пролетна сеитба.
Детство сред лешояди :)
Пролетта е в разгара си и всяка една секунда тече производство на яйца с наситено-оранжеви жълтъци.
Книга с приказки от моето детство. Наскоро с еднолична заповед ограничих анимационните филмчета до едно в неделя и децата автоматично станаха по-спокойни, заиграха повече на двора и дълбоко се гмурнаха в характерните за възрастта фантазни игри. На снимката - баба по бащина линия чете приказки от стара книжка.
На десети май, около 13:00, от запад откъм Студен кладенец идва голяма буря. Десетина минути преди дъжда минава ято от 214 розови пеликана. На снимката се виждат над смокинята - за пръв път ги виждам над Горно поле. Най-вероятно днес са тръгнали от Порто Лагос, Гърция с курс към Бургаските езера. Но бурята ги е пресрещнала и са се отклонили на изток към яз. Ивайловград като евентуална безопасна спирка ако дъжда ги притисне. При планиране достигат до 60-70 км/ч, но време минава и в набиране на височина в термалите, така че край Бургас би трябвало да пристигнат в късния следобед. 
Ятото беше смесено от възрастни и млади птици. Крайната им цел е делтата на Дунав, където гнездят над 15 000 двойки. Това са късни мигранти и вероятно повечето от възрастните в ятото няма да пристъпят към гнездене. В България в миналото са гнездили в Стралджанското блато и в ез. Мандра преди да бъде превърнато в язовир.
В следващите дни при една по-нестандартна разходка намерихме леснодостъпно място за наблюдение на черен кълвач. Сниманият мъжки е забележителен с няколкото бели махови пера - проява на т. нар. леуцизъм.
Друга находка беше вековно терпентиново дърво (кукуч или беснурка), с обиколка около три метра в основата преди трите разклонения. Имам особена симпатия към тези дървета - сигурно заради близкоизточния им център на разпространение. Те са най-сухоустойчивите от нашите широколистни дървета, по издръжливи и от белия дъб и маклена.
Имаме късмет да снимаме малък орел докато ветрее над било с рядка гора. Най-дребният от десетте вида орли срещащи се по нашите ширини, той е с размери на обикновен мишелов. Числеността му в последните двадесетина години се увеличава поне в югоизточна България. В Източните Родопи най-често срещан е по Бяла река, южно от Ивайловград.
Когато една сутрин потеглихме към Хасково, се оказа, че мигачите ни не работят. Хм, предният ден Никола беше играл в колата и явно е поразместил бушоните, а един загубил. Стигнахме до града, където се оказа, че всъщност трябва първо да му се извинявам, после много да му благодаря, защото се оказа, че всички лампички за задните стопове (на светлините и спирачките) са били изгорели. Светеше единствено стопа за спирачките на задното стъкло, който е спасявал положението.
 
Месец май е най-добър за наблюдения на коприварчета - на снимката мъжко червеногушо. Този вид е най-многочислен в съобщества от драки, примесени с дъбчета по южните склонове до около 200 метра над нивото на Арда. У нас го има само в най-южните части на страната.
 
Дори докато сме на реката и във водата, Цвети продължава да движи нещата в библиотеката за слингове и бебеносещи раници. Или поне на мен така ми изглежда.
Вечерните ветрушки са рядък мигрант през Източните Родопи и присъствието им винаги се радва на внимание. Особено екзотичен е лилавосивият мъжки с червени очи и гащи.
През юни дървеният курник неусетно се беше превърнал в развъдник на стотици хиляди кокошинки. Гребените на кокошките избледняха, яйцеснасянето намаля, а микроскопичните животинки ме полазваха светкавично докато събирах яйцата или отварях и затварях вратата. Обливането с вряла вода и спешното обилно варосване със смяна на постелката в гнездата реши проблема почти напълно и поне аз спрях да виждам кокошинки. 
 Вегетарианско палаткуване край Арда.
Предходната есен за пръв път бях подхранил с чувал овча тор тази праскова, която посадих през есента на 2013 г. През годините беше в голяма степен пренебрегвана и вечно много силно обрасла с троскот наоколо - както и през тази година. Обикновено даваше от няколко до дузина праскови. Дълбочината на почвата до скалата беше не повече от метър, а мястото влажно с подпочвена вода течаща отдолу. Пролетта не я бях подрязвал, но следващата може би. И ето че тази година прасковите бяха стотина. Голямата промяна отдавам изцяло на наторяването.
Рождения ден на Люба отбелязахме с разходка до Ивайловград и Бяла река. От последното зимно наводнение тук там имаше големи струпани купчини дървета и храсти. По идея от книгата "Смъртта ще ме почака" на Федосеев, усуках два дънера с върбови клони и имаме сал за игра и "експедиции" до отсрещния край на вира. Беше невероятно.

В това време Тошето остана под върбовата сянка на брега при мама.

Преди няколко месеца бяхме дали черният петел на съседката леля Янка, защото нейният беше болен. Но в средата на август явно скален орел е отмъкнал другия петел - белия. Намерихме само няколко пера от опашката в заграждението им под дряна, а пепелявата кокошка беше с увиснало крило с липсващи някои махови пера. Явно орелът е хванал първо нея и петелът се е притекъл на помощ, но геройството му е завършило трагично за него. Само скален орел може да отнесе възрастен петел надалеч. Не намерих остатъци от него в радиус от около 150 метра. Пепелявата кокошка е била толкова стресирана, че е стояла заровена в купищата треви до тъмно и на сутринта с изумление я видях да излиза от курника редом с другите. Затварям ги на здрачаване и не я бях видял вътре.
Скалния орел на снимката е единият от най-близката двойка и в случая носи някакъв кокал, а над него го ескортира възрастен египетски, чийто гнездо е наблизо. Силно се съмнявам някой от двойката да е извършителя, по вероятно да е бил някой скитащ непълновъзрастен орел.
Кой както го разбира.

Изкуството да бъдеш петгодишен.
Карта на познатия свят с практическо значение. Точките-кратерчета са градове - Маджарово, Хасково, Варна, Берковица, а може би и Бояджик някъде беше сложил.
Направихме профил на къщата в airbnb и започнахме да имаме гости. Оказа се добро решение за всички, най-щастливи са децата. 
По едно време Никола беше обсебен от идеята веднага да построим кораб, с който да плуваме в Арда. Първо сковах дървен сал с туби, но беше нестабилен и тежък за пренасяне. После пробвахме с тази амфибия, но тиксото не издържа дълго. Засега когато се присети гледаме клипчета как се правят викингски кораби и отлагаме, така че идеята да зрее.
При едно от ходенията на реката попаднахме на близо двадесет малки костурчета, в пресъхваща локва останала от предния ден, когато реката е била пусната и нивото високо. Преместихме ги на по-добро място. В друг ден пък на същото място намерихме едър скобар.
Предвид голямата популярност на яйцата в храната ни от последната година, сдобихме се с още трийсетина 3 месечни пилета, които ако всичко е наред би трябвало да започнат да снасят до началото на зимата. След едно нападение на ястреби, при което 3 бяха отмъкнати за една ранна сутрин, направих кокоши трактор на колелца, където да мога да ги затварям. Но почти не го използвам след първата седмица и засега няма други загуби. Не ги пускам много рано сутрин, когато ястребите са най-гладни.
Вече е готова и още една стая с южни и източни прозорци, готова да подслонява гости. Да, все още няма первази и пердета, но иначе е много приятна. В първите няколко години, това беше нашата дневна и спалня.
А белият петел продължава да живее в седемте пиленца, които Голия врат измъти - всички от нейни яйца. Тя си направи гнездо във високи треви, където снасяше почти всеки ден, а аз събирах яйцата и ги съхранявах в къщата. На 4-и август започна да мъти две яйца, които имаше в гнездото, а на следващата сутрин и сложих още 8 нейни - колкото имах. Рискувах, но нямаше фатална атака на хищници, нямаше и дъжд. Тя ставаше сутрин да се храни, пие и понякога да прави прашна баня, но към края на 21-дневното мътене излизаше през ден. Едното се счупи в началото, друго се оказа неоплодено, а пиленцето в третото не е успяло да излезе, като само счупи черупката - може би се е охладило, защото се бяха натрупали много черупки, които пропуснах да отстраня навреме. Майката ги храни непрекъснато с бубулечки, аз не им давам нищо, а на втория ден вече гълтаха големи гъсеници. Всички заспиват с пълни гуши.
А вече си имаме и Въгленчо.